Но се налагаше да се погрижи за лелите си, дори и след като нейният живот бе опропастен. Беше решена да настани Хети и Мег някъде на сигурно, далеч от машинациите на Авъри.
Устните й се изкривиха в кисела усмивка. Каква ирония! Нейният дядо беше откраднал годеницата на наследника на графство Шерборн, а сега настоящият граф беше обезчестил жената, която барон Мандъвил искаше за съпруга. Странно, че също като Тереза беше безумно влюбена в графа на Шерборн…, а бракът им явно не беше предопределен.
За Бога, какво щеше да прави сега? Да каже на Никълъс беше немислимо. Представи си недоверчивия му поглед и цялата потрепера. А каква ли щеше да е реакцията му, ако й повярваше? Щеше да е направо бесен! Признаването на истинската й самоличност щеше да опровергае обвинението му, че си търси заможен съпруг, но нямаше да свали всичките му подозрения. Беше упорито решен да вярва на най-лошото за нея и щеше да реши, че щом парите не са били целта й, то тогава е титлата графиня! И тогава, въпреки негодуванието му, би се оженил за някоя жена при същите обстоятелства, но не би бил склонен да го направи за Мандъвил! Не че аз непременно искам, убеждаваше се Тес. Кой би желал да е омъжен за мъж, който мрази целия ти род? Тя определено не искаше!
Въздъхна изтощено. И така, какво щеше да прави? Да си държи устата затворена и да продължи да се преструва, докато измисли някакъв начин да се измъкне от положението? Не. Не можеше да го направи. Не и сега, когато знаеше коя е и кой е той. А това, че го обичаше…
Една сълза се търкулна по бузата й. Почти й се искаше паметта й да не се беше връщала или поне да си беше спомнила, че е обикновена прислужница, за която да остане любовница на чаровен и елегантен аристократ не беше чак толкова ужасна съдба.
Примири се, колкото и болезнено да беше. Рано или късно някой щеше да я разпознае. За късмет, добър или лош, това не се беше случило досега.
Шумът на дъжда, който трополеше по покрива привлече вниманието й. Докато лежеше, Тес взе няколко трудни решения. Въпреки първоначалното си намерение, тя щеше да каже истината на Ник. Той трябваше да знае — не тази вечер, но още сутринта. И въпреки че не й се искаше, ще трябваше да се върне в имението Мандъвил. Веднъж се опита да избяга от проблемите си и ето къде се озова!
Неприятното ухажване на Авъри беше най-малкият й проблем в момента, а и със сигурност той нямаше да се заинтересува от нея, щом веднъж разбере истината. Поне, помисли си тя мрачно, ще имам удоволствието да видя физиономията му като разбере как бързо съм се отдала на друг. Сега няма да иска да се ожени за мен дори и за наследството ми! А колкото до лелите ми… трябва да се съгласят да се преместим и да живеем заедно. Присви устни. Авъри определено нямаше да я остави да живее в имението Мандъвил!
За известно време се успокояваше с картината на живота, който щеше да има с лелите си. На повърхността нищо нямаше да се промени, освен че ще имат собствена къща и слуги, и никой мъж нямаше да се меси в живота им. Съмняваше се, че освен близките й, много хора щяха да научат за скандала, заради който тя щеше да се уедини. Щяха да се разнесат слухове и спекулации с името й, когато тя се откъснеше от обществото и заживееше като самотница с лелите си, но приказките бързо щяха да заглъхнат. Никълъс определено нямаше да каже на никого. А Авъри — тъй като скандалът щеше да се разпростре и около него, щеше да пропилее шансовете си в търсенето на нова наследница. Щяха да се породят неприятните въпроси като — защо, например, Тес е избягала от дома и протекцията му. Това определено нямаше да му хареса!
Внезапно се чу трясъкът на гръмотевица и Тес подскочи. Трополенето на дъжда се усили и тя разбра, че е била достатъчно умна да се откаже от идеята да побегне веднага. Все някак щеше да преживее нощта, а на сутринта, когато кажеше истината на Никълъс, той несъмнено щеше с радост да я изпрати да си върви.
Болката в сърцето й беше по-силна от всяка друга болка, която някога бе изпитвала през живота си. Лежеше и наблюдаваше бавно умиращите пламъци на огъня. Тя обичаше Никълъс Талмъдж! Това беше неоспорим факт и обясняваше толкова много, особено лекотата, с която се остави да бъде прелъстена от чара му. Дори онази първа нощ… нима толкова внезапно се беше влюбила в него?
Беше страшно да си помисли, че щом бе видяла изтънчените му черти, щом бе погледнала в онези омагьосващи черни очи, се беше влюбила безумно в него. Но точно така и стана, болезнено си помисли тя. Щом го погледна, почувства привличане, почувства го, както не й се беше случвало с никой друг мъж преди. Това признание я изпълни с болка.
С всеки друг мъж, въпреки жалките обстоятелства на първата им среща и нейните последствия, имаше шанс да намери щастлив край, но не и с графа на Шерборн. Не и Мандъвил с Талмъдж! Между семействата им зееше прекалено дълбока пропаст от времето, когато дядо му беше избягал с нейната баба.