Дневникът! Сигурно е бил на Бенедикт Талмъдж. А жената, за която пишеше толкова страстно трябва да е прабаба й Тереза. Тя въздъхна. Това не променяше нищо. Както й любовта й към внука на Бенедикт.
Тес стисна очи, за да спре сълзите си. Преглътна трудно и болката в гърлото извика спомена за неприятното нападение. Беше почти благодарна за напомнянето — така мислите й взеха друга посока. Печално си призна, че й е по-лесно да мисли за неуспешния опит да я убият, отколкото за нещастните безкрайни дни, които я очакваха без Никълъс.
Защо някой се беше опитал да я убие? Тес се намръщи. Виждаше й се глупаво. Тя нямаше врагове. Освен може би… Възможно ли беше нападателят й да е бил Авъри? Малко вероятно. Той искаше да се ожени за нея, а не да я убива! Освен това с Никълъс го бяха видели да отива към Лондон във вторник… Дали не я беше забелязал и след това проследил? Сърцето й бясно заби. След като се е навъртал насам и е открил как съм се обезчестила дали просто не е решил да ме убие, опитвайки се да скрие срама ми? Срамът й не би го заинтересувал, той искаше само наследството й! Дали не беше измислил някакъв план да се добере до парите, ако тя умре? Тес сбърчи нос. Това не изглеждаше твърде правдоподобно. Парите идваха от семейството на майка й. Ако тя умреше, по документи наследството й щеше да се разпредели между лелите Мандъвил и чичовците Рокуел. Бракът беше единственият акт, чрез който Авъри можеше да сложи ръка на парите й.
Тес отново се намръщи. Не можеше да е Авъри, но ако не той, тогава кой? И защо? Тя изведнъж се надигна, когато възможният отговор проблесна в главата й. Контрабандистите! Разбира се! Защо не се беше сетила за тях по-рано? Нещата пасваха идеално. Бяха използвали кулата вероятно години наред и като са открили, че сега е обитавана, са се разочаровали. Беше съвсем логично да са предприели стъпки да направят живота на сегашните обитатели непоносим.
Беше убедена, че е напипала правилната посока. Остана доволна, че има нещо, с което да отвлече вниманието си и да притъпи болката в сърцето си, докато чакаше Никълъс да се върне. Каза, че щял да се върне късно през нощта с гостите си…
Внезапно я завладя ужасно подозрение. Неговите гостенки стари моми. Не, не можеше да бъде. Не би си мръднал и пръста, за да помогне на лелите й. Как можеше да научи за бедата, в която се намираха? Мигновено направи връзката — чичовците й. Въпреки хладните отношения между Мандъвил и Талмъдж те бяха добри приятели на семейство Талмъдж, нещо повече — близки приятели!
Господи! Чичовците й планираха да пристигнат днес, т.е. вече вчера. Ами ако нещо ги беше изплашило? Ако бяха научили за изчезването й?
„О, Боже!“, разкаяно си помисли Тес. Досега не си беше задавала въпроса как щяха да се почувстват лелите й, когато нямаше да получат съобщение за безпрепятственото й пристигане в Лондон. Почувства се ужасно виновна. Досега сигурно са умрели от притеснения.
Това все още не значеше, че те са мистериозните гости на Никълъс. Но ако допуснеше, че чичовците й бяха пристигнали в имението Мандъвил и бяха заварили положение, което доста ги е разстроило, дали щяха да се обърнат за помощ към Ник? Не можеше да повярва. Още по-малко ситуация, в която графът на Шерборн да помага на лелите й или да ги доведе тук. Цялото предположение изглеждаше абсурдно! Неговите гости не можеха да са лелите й! Въпреки това подозрението й не изчезна. Трябваше просто да изчака и да види какво ще последва.
Времето си минаваше. Дори и не си помисляше, че може да заспи. Вече беше доста късно и Никълъс отдавна трябваше да е тук. Къде ли се губеше?
В този момент Никълъс стоеше под плющящия дъжд и помагаше на две изплашени и объркани дами да се качат на карета, скрита в гората до имението Мандъвил. Братята Рокуел бяха впрегнали собствените си коне, за да дадат по-голяма възможност за маневри на бегълките, ако се наложи. За щастие не стана нужда.
Нахлуването в имението мина бързо и леко. Пресякоха задната градина без инциденти. След бързо проучване на къщата установиха, че вратите в задната част не са заключени. Дъждът и гръмотевиците направиха промъкването им безшумно.
Тримата знаеха, че единствените обитатели, които можеха да им попречат бяха двамата слуги на Авъри — Лоуъл и Колмън. Завариха ги и двамата пияни в кухнята на имението. Никълъс веднага ги разпозна и присъствието им още повече го убеди, че дори и да бяха омразни Мандъвил, дамите определено се нуждаеха от спасение. Лоуъл и Колмън бяха с Авъри на полуострова — човек трудно можеше да си представи по-големи престъпници и мръсници. След като се убедиха, че няма да им попречат, тримата мъже се отправиха към втория етаж. Когато стигнаха там, братята Рокуел се поколебаха.