Никълъс би трябвало да се чувства удовлетворен, но изпитваше дълбоко безпокойство, фактът, че племенницата я нямаше доста го тревожеше, но освен това имаше чувството, че е паднал в черна бездънна пропаст… Нещо го човъркаше, някакъв факт, който бе пропуснал. Намръщи се и смушка конете под плющящия дъжд. В обгръщащата ги тъмнина пътят им беше осветен само от фенерите на братя Рокуел, които яздеха точно пред каретата.
Пътуването беше доста неприятно. Нямаше изгледи дъждът да спре и когато стигнаха кулата, Никълъс въздъхна от облекчение. Беше предупредил за късното им пристигане и щом спря каретата пред входната врата в гостната светна слаба светлинка. Уютната гостна ги посрещна със запален огън в камината и поднос със сандвичи и напитки. Преживяното ги накара да оставят благоприличието настрана и те всички свалиха пелерините си и седнаха около огъня. Дамите получиха по чаша затоплено вино, а господата си наляха бренди.
След като отпи от брендито и топлината се разля по тялото му, Никълъс погледна двете си гостенки — жени, които до тази вечер бяха омразни непознати за него. Още бяха по нощници и пеньоари, косите им разрошени, по лицата им се четеше уплаха, но той не видя нищо необичайно в това, че седят в неговата гостна.
Като усети мрачния му поглед върху себе си, Хети също го погледна. Плахо се усмихна и промълви.
— Не знам кой сте, но ви благодарим от дъното на душата си, че помогнахте на барона и брат му да ни освободят.
Ник огорчено се усмихна.
— Може би нямаше да го кажете, ако знаехте кой съм.
Мег издаде тих стон.
— Мисля, че ви разпознах! Познавах баща ви, но не можах да повярвам, че Талмъдж ще помогне на Мандъвил.
— Смея да кажа, мадам, че аз само помагах на барон Рокуел и брат му да освободят две чаровни дами, които отчаяно се нуждаеха от защита.
— О, стига. Въобще не беше така, стари приятелю — възрази лорд Рокуел. — Нямаше да се справим без теб. Планът беше твой, каретата, също и къщата. Всички знаят, че Рокуел не са от най-съобразителните! А мъжът, който ти е нужен във всяка заплетена ситуация, е Никълъс Талмъдж — и погледна към двете дами. — Ник е печен!
Хети съсредоточено се вгледа в лицето на Никълъс и бавно попита.
— Прав ли е? Вие ли сте Никълъс Талмъдж… — сепна се, но бързо довърши — …графът на Шерборн?
Никълъс й се поклони.
— На вашите услуги, мадам.
— О, Боже! — тихо въздъхна Хети. — Авъри ще е абсолютно вбесен!
Ник сви устни.
— Най-вече поради тази причина изпитвам огромно удоволствие, че участвах в освобождаването ви, мадам…?
— Мис — бързо отвърна Хети. — Мис Хестър Мандъвил, но приятелите ме наричат Хети.
Ник галантно целуна протегнатата й ръка и закачливо попита.
— А аз мога ли да се смятам за приятел?
— След тази вечер? — остро попита Мег. — Иска ли питане. Сега ела насам, млади човече, и бъди галантен и с мен.
Ник се приближи до нея. Хвана ръката й и промърмори:
— А вие, мадам? Как е вашето име?
— Приятелите ме наричат Мег — дрезгаво отвърна тя и леко се изчерви от удоволствие.
Усмивката на Ник изведнъж се стопи.
— От дълго време между семействата ни има само омраза. Мислите ли, че събитията от тази вечер могат да зачеркнат старата вражда?
— Със сигурност не можеш да излееш мъстта си върху Хети и Мег — намеси се Алекзандър, който седеше наблизо. — Те са ти гости! Освен това не са сторили нищо! — Поклати глава. — Като се замисли човек — ти също нищо не си направил. Няма причина да не сте приятели.
— Понякога, Алекзандър — провлачено каза Ник, — направо ме изненадваш с брилянтния си ум — колкото и неочаквани да са проблясъците ти. — После се обърна към дамите, изражението му беше сериозно. — Сега, след като изяснихме подробностите, мисля, че е време да ни кажете какво стана в имението Мандъвил, за да се окажете вие в такова ужасно положение. Трябва да разберем и какво е станало с племенницата ви…
Спокойствието изведнъж напусна уютната стая. По лицето на Хети се четеше угризение и тя изплака.
— О, каква ужасна жена съм — седя си тук на топло, а кой знае какво й се е случило на горката Тес!
— Не искаше да ни оставя — тихо подзе Мег. — Но я убедихме, че единствената ни надежда е да ви открие в Лондон — очите й се напълниха със сълзи. — Само ние сме виновни за изчезването й.
— Вината е ничия или по-скоро само на Авъри — твърдо каза Никълъс. — Но преди да обвиняваме някого за нещо, мисля, че ще е най-добре да ни разкажете всичко от самото начало — от причината, поради която племенницата ви е трябвало да избяга.