Двете жени си размениха погледи, въздъхнаха и Мег започна.
— Всичко стана след пристигането на писмото от Рокуел…
Не й отне дълго време да разкаже тъжната история и така скоро тримата мъже научиха какво се беше случило.
— Последните няколко дни бяха доста неприятни — каза Хети към края на историята. — Когато сряда сутринта Авъри откри, че Тес му е избягала, изпадна в ярост. И въпреки протестите ни, че сме невинни, не успяхме да го заблудим. Знаеше, че сме сложили приспивателно във виното му и че сме помогнали на Тес да избяга. Заключи ни в стаята, където ни открихте и веднага тръгна за Лондон, надявайки се да я настигне, преди да се е добрала до чичовците си. Нямаме представа какво е станало след това — нито с Тес, нито с другите слуги. Лоуъл и Колмън са единствените хора, които виждахме, след като Авъри ни заключи. — Хети си пое дълбоко въздух и продължи. — Съдбата ни ставаше все по-несигурна с всеки изминат ден, но винаги сме се надявали, че Тес ще намери чичовците си. Знаехме, че ще дойдат да ни спасят, но аз се страхувах, че ще е твърде късно — потрепера тя. — Лоуъл и Колмън започнаха да ни плашат. Няколко пъти, когато ни носеха вода и храна, бяха пияни и се опасявах, че ако някой не дойде — или Авъри от Лондон или… — тя погледна Алекзандър, — те щяха да ни обезчестят, сигурна бях! Слава Богу, че пристигнахте навреме.
— Племенницата ви е избягала вторник вечерта? — попита Никълъс намръщен. Разглеждаше разтревоженото лице на Хети и в главата му се загнезди несигурното предположение, че тя му е доста позната… Отново го обзе чувството, че пропада в бездна. — Когато е напуснала имението Мандъвил онази нощ сте я видели за последен път?
Двете жени кимнаха, в очите им се четеше страх.
— Да — с болка отвърна Хети. — След като приспахме Авъри отидохме в стаята й. Кратко поспорихме за бягството й — тя не искаше да ни оставя, но ние настояхме. Гледахме я докато бяга надолу по коридора към галерията и тогава я видяхме за последен път. О, къде ли може да е?
В кухнята обектът на оживения разговор се отказа от всякакви намерения да заспи. Тес чу пристигането на Никълъс и другите и с предчувствие и страх осъзна възможността лелите й да се топлят пред камината в гостната. Няколко минути се въртя в леглото като си представяше ужасната сцена, която можеше да се разиграе, ако предположението й за гостите на Никълъс беше правилно. Изтощена от вътрешната си борба, тя най-накрая реши, че е време сама да разбере дали страховете й са оправдани.
Тихо стана от леглото, наметна се със синия вълнен шал и излезе от кухнята. Приближаваше се към гласовете с известен страх и когато думите започнаха да се чуват по-ясно спря. Стоеше като вкаменена пред вратата на стаята, в която другите обсъждаха съдбата й. Да, наистина лелите й бяха вътре! Дори по-лошо, въпреки че не ги беше чула да говорят, тя знаеше, че и чичовците й са там. Тес затвори очи от болка.
Мили Боже, какво щеше да прави сега? Отново да избяга? През бурята по нощница? Едва ли! Да изчака и да се опита насаме да каже истината на Ник? Потрепера. Смееше ли да чака? Ами ако личността й бъде разкрита преди да има шанс да му обясни всичко? Това доста щеше да влоши нещата. Но накъде повече?
И така, какво щеше да прави? Не можеше да пристъпи напред, нито да се върне назад, и все пак не биваше да стои тук като някое глупаво животно, което чака последния удар…
В тъмнината някой се блъсна в нея и с изопнати нерви от събитията през деня, тя изпищя, както и горката изплашена Джени.
— О, мис! — възкликна Джени. — Как само ме изплашихте! Видях ви да излизате от кухнята и си помислих, че не трябва дама да се мотаете насам-натам. Последвах ви, но не разбрах, че сте спрели и стоите тук.
Никълъс бе чул писъците и пред учудените погледи на останалите грабна една свещ и изхвърча навън. Първата му мисъл беше, че нападателят на Доли се е върнал, но като ги видя двете с Джени да стоят в предверието, веднага разбра, че нищо толкова сериозно не се бе случило.
С лека усмивка в едното ъгълче на устните той попита закачливо.
— Какво има? Призраци или някоя мишка?
Тес чу възгласите на лелите и чичовците си в гостната и знаеше, че след секунди без съмнение щяха да надникнат иззад рамото на Ник. Отвори уста — искаше светкавично да обясни, но не се чу нито звук. Можеше само умолително да гледа красивото му лице, изплашена от предстоящата развръзка, но неспособна да я спре или предотврати. Никълъс усети уплахата й и се приближи.
— Какво има, съкровище?
Светлината от свещта обля лицето на Тес и като се вгледа в теменужените й очи, истината, която цяла вечер се опитваше да избегне, истината, която отбягваше и отричаше, откакто видя цвета на очите на Хети Мандъвил, експлодира в главата му. Затаи дъх, загрижеността в черните му очи отстъпи място на ледена непреклонност.