И тя добави със съжаление:
— Знам, че е неприятен човек, но не съм мислила, че ще стигне толкова далеч. Извинявай, скъпа, че не прозрях опасността. Никога нямаше да те изложа на риск, ако имах и най-малкото подозрение, че има същата чудовищна жилка като по-големия ми брат.
— Ами вие? — запита Тес разтревожено. — Щом се събуди и види, че ме няма, ще разбере, че сте ми помогнали — не мога да ви оставя тук сами с него.
— Не се притеснявай за нас — отвърна леля Мег твърдо. — Може да заподозре участието ни в бягството ти, но не може нищо да докаже, без да признае коравосърдечния си план.
Хестър се съгласи с нея.
— Тес, без съмнение той ще се събуди със страхотно главоболие и ако ние с леля Мег посрещнем обвиненията му с широко отворени невинни очи, може би няма да повярва, че сме способни да прозрем плановете му, камо ли да го упоим, да откраднем ключа и да те освободим. Погледни ни — би ли ни заподозряла в подобни нечестиви деяния?
Въпреки напрегнатата обстановка, Тес леко се усмихна. И леля й, и пралеля й, също като нея, бяха дребни жени с изящни фигури. И двете не бяха вече в разцвета на младостта си и беше трудно да ги заподозреш в нещо толкова сериозно.
Като преглътна смеха и отчаянието си, Тес поклати глава.
— Не, и съм сигурна, че можете да замажете очите на повечето хора, но…
— Стига! Не ние, а ти си в опасност — спря я леля Мег като й хвърли престорено строг поглед и добави решително: — Ако наистина се притесняваш за нас, веднага изчезвай. Колкото по-скоро тръгнеш, толкова по-скоро ще върнем ключа на Авъри и ще си отидем по стаите, където това чудовище ще ни намери заспали, когато се събуди.
Без да даде възможност на Тес да възрази, Хестър й подаде малката торба, която държеше в ръка.
— Събрахме всичките си пари в брой, малко замразено месо и сирене за пътуването ти. Когато леля Мег ми съобщи съдържанието на писмото нямахме много време, за да планираме нещата. — Пое си дълбоко въздух и добави: — Трябва веднага да се махнеш оттук!
Тес все още се колебаеше, не искаше да ги остави сами. С упорито изражение настоя:
— Защо не дойдете с мен?! Знаете, че чичовците ми ще ви посрещнат добре и ще ви защитят от Авъри.
Леля Мег стисна устни.
— И как смяташ да стане това? Сигурна съм, че ще можем да впрегнем конете и дори да подкараме каретата, но така ще трябва да се придържаме към главните пътища, а и ще се движим доста по-бавно от сам ездач. Ако Авъри се опита да те търси, по-трудно ще открие един ездач, отколкото цяла карета.
Тя погледна меко Тес.
— Скъпа, от доста години не сме яздили сериозно. Само ще изложим на опасност бягството ти.
— Тя е права и ти го знаеш, Тес — тъжно добави Хестър. — Трябва да тръгнеш сама.
След секунди девойката вече ги прегръщаше една след друга за сбогуване.
— Ще се върна за вас. Няма да ви оставя при Авъри.
— Разбира се, че няма — отвърна леля Мег. — А сега тръгвай!
Без да се обръща назад, Тес изскочи от стаята и се затича по дългия коридор. Очите й бяха полузаслепени от сълзите, които проблясваха в тях, ушите й наострени за всеки застрашителен шум. Тя бързо се насочи към задната част на къщата, към дългата галерия, която минаваше през цялото крило. До галерията имаше балкон, от който се извиваше каменно стълбище до терасата отдолу; това изглеждаше най-безопасният път за бягството й, нямаше да я види нито един от двамата слуги, които пазеха къщата.
Останала без дъх, с бясно разтуптяно сърце, Тес най-накрая стигна до галерията. Спря за миг и нервно се огледа, тишината я изнервяше и отново я обзе чувството, че къщата е затаила дъх и чака…
Но отхвърли страховете си и пристъпи решително напред. Беше забравила колко призрачна изглежда тази част на сградата през нощта, колко изоставена… как сякаш излизаха сенки от трепкащата светлина на свещите.