Решително отблъсна еротичните си видения и позвъни за прислужник.
Слезе долу към обяд и срамежливо, но нетърпеливо потърси съпруга си. Червено-златистите й къдрици бяха вързани високо с копринена панделка от същия плат като теменуженолилавата й муселинена рокля, излъчваше топло сияние, бузите й леко розовееха, а очите й блестяха като скъпоценни камъни.
Никълъс си помисли точно това, когато тя надникна в кабинета му миг по-късно. Прииска му се да я сграбчи в прегръдките си и да целуне сладките й устни, но изруга наум за ненавременното й появяване. Последното нещо, което искаше тя да види, бе издрасканото и насинено лице на Александър! Нито искаше да й дава обясненията, за които беше сигурен, че тя ще настоява. Като се надяваше да я задържи на вратата, той побърза да се приближи до нея, но беше твърде късно.
Тес вече прекрачваше прага, но внезапно спря като видя чичовците си удобно разположени на два кожени стола пред бюрото на Ник. Изплаши се до смърт не от тяхното присъствие, а като видя лицето на Алекзандър. Беше очевидно, че се е бил — фините му черти бяха прорязани от драскотини и скрити под синьо-лилави отоци.
С широко отворени очи Тес се втурна към него.
— Какво се е случило? Кой ти стори това?
Той се почувства неудобно, докато търсеше отговор. Погледна към Ник със съжаление и измърмори.
— Някой се вмъкна снощи в кулата и ме нападна.
— Нападнал те е! — възкликна Тес, а розовината по бузите й изчезна. Огледа тримата мъже, намръщи се и се обърна към Никълъс.
— Но кой знаеше, че те ще нощуват там? И защо да нападат Алекзандър?
Ник я погледна право в очите.
— Изглежда мъжът, който се опита да те убие в събота, се е върнал, за да опита отново…
ГЛАВА ДВАДЕСЕТА
Тес застина, очите й се разшириха от страх, когато проумя думите му.
— Но защо? — попита тя с разтреперан глас. Бавно седна на стола, който Рокуел й предложи. — Защо?
Ник се плесна по челото.
— Господи, какъв съм глупак! — и когато другите учудено го погледнаха, той твърдо каза. — Има само едно обяснение за тези нападения — контрабандистите! Те са използвали кулата от…
— Разбира се — прекъсна го Тес. — Няма кой друг да е.
Ник кимна и й хвърли тъжен поглед.
— Сигурно няма да повярваш, но това ми дойде наум в деня, когато те нападнаха — дори накратко го обсъдих с близките ти, но се боя, че напоследък… — и той закачливо й се усмихна — главата ми е замаяна от огнените ти къдрици.
Тес леко се усмихна.
— Разкажи ми какво е станало тази сутрин.
Никълъс въздъхна и стана. Облегна се на бюрото си и се вгледа в излъсканите си черни ботуши.
— Според Алекзандър, нещо — той не знае точно какво — го е събудило призори. Лежал в твоето легло и се ослушвал. Първо си помислил, че шумът идва от мазето. В следващите няколко минути настъпила пълна тишина и той решил, че му се причува. Но внезапно видял, че вратата на стаята е отворена и че някой се промъква към него. Затаил дъх и изчакал, не искал да го изплаши. После усетил човек до леглото си.
— Като видях ножа — намеси се Алекзандър — разбрах, че съм в смъртна опасност. Замахна близо до рамото ми — одраска ме, но не дълбоко. Мисля, че се целеше в сърцето ми, но в тъмнината не успя. — Едва преглътна и продължи: — Ако спях, без съмнение щеше да успее. Аз скочих и започнахме да се борим — изкривена усмивка премина по израненото му лице. — Като ме гледа човек не би повярвал, но доста добре се представих. Още в началото успях да му избия ножа и в тъмницата никой не можа да го открие, така че беше нещо като уличен побой. Не след дълго обаче един удар по главата ме запрати на земята. Когато Рокуел пристигна, аз едва зърнах онзи как изтърча по стълбите и изчезна.
С явно отвращение в гласа Рокуел продължи.
— Незабавно събудихме цялата къща и претърсихме навсякъде, но нищо не открихме освен, че задната врата е отворена…
Алекзандър се усмихна извинително.
— Съжалявам, Тес, че не успях да хвана проклетника.
— О, не си виновен — възкликна Тес с топъл блясък в очите. — Сигурна съм, че си направил всичко по силите си, за да го хванеш.
За няколко минути в стаята настъпи тишина. Обнадеждена, Тес погледна Алекзандър.
— Успя ли да разпознаеш нещо в него? Знам, че е било тъмно, но по време на борбата нищо ли не видя?
Алекзандър сви рамене.
— Не каза името си, ако на това се надяваш. Беше силен, висок и широкоплещест. Когато го зърнах на светлината от фенера на Рокуел, забелязах единствено, че е облечен като джентълмен.