— Радвам се, че и аз мога да бъда полезен с нещо.
Тес се изчерви като си спомни колко безспорно добър беше в леглото. Като че ли правилно разбрал причината, той нежно каза.
— Полезен освен за това, за което си мислиш.
Тес погледна встрани, не можеше и за миг да издържи на подигравателните пламъчета в очите му. Прокашля се.
— Не трябва ли вече да тръгваме?
Ник се засмя и се отказа да я дразни. Взе ръката й.
— Добре, както желае госпожата.
Конюшнята се намираше в една дълга постройка недалеч от имението. По размерите й личеше, че графът има много коне и това се потвърди, когато влязоха и Тес забеляза дългата редица от просторни отделения. Като заклет любител на конете, мирисът на сено, коне и кожа й се стори опияняващ.
— О, прекрасни са, нали? — възкликна тя и се приближи да погали наведената глава на една червеникавокафява кобила.
— И аз така мисля — отвърна Ник, като се оглеждаше да види дали някой от конярите не е наблизо. Почти се беше съмнало и не се изненада, когато едно сънено момче бързо се приближи към него.
— Милорд, не ви очаквахме — изплашено промълви то. — Да повикам ли управителя?
Ник поклати глава и му обясни какво им трябва. С изписано любопитство на лицето, момчето побърза да оседлае два коня.
В това време Тес се забавляваше като спираше да погали ту този, ту онзи кон. Беше стигнала почти до средата на коридора, когато внезапно спря пред един жребец. Приближи се до отделението и го огледа по-добре. Явно беше, че е от добро потекло, но това, което я накара да затаи дъх беше бялата звезда на челото му. Фактът, че това малко червеникавокафяво жребче изглеждаше невероятно радостно да я види, притискаше се до ръката й и цвилеше тихо само за нея, потвърди подозрението й. Това беше Фаярбол — конят, който яздеше в нощта, когато се натъкна на контрабандистите!
Мислите й бясно препускаха. Как се беше озовал тук? Когато го видя за последно, той беше в ръцете на контрабандистите…
Ник внезапно се появи до нея.
— Съжалявам, не исках да те стресна, но конете ни са готови.
Вгледа се в нея и разбра, че нещо не е наред.
— Какво има? Защо ме гледаш така?
— Откъде имаш този кон? — запита тя, като из главата й се въртяха разни подозрения. По лицето й ясно личеше, че го обвинява в нещо долно.
Ник изглеждаше изненадан и сви рамене.
— Нямам представа. Не е от моите — може би е на баба ми или на сестра ми. Защо питаш?
Тес си пое дълбоко въздух и реши, че е била доста глупава, за да си помисли, че Ник може да има нещо общо с това, което й се случи в нощта, когато срещна контрабандистите — та той е бил в Лондон. Сигурно имаше някакво просто обяснение за присъствието на Фаярбол в конюшнята му.
— Е? — попита той нетърпеливо. — Защо толкова се заинтересува от това животно?
— Нищо… просто го разпознах — всъщност, той е мой. Името му е Фаярбол, яздех го в нощта, когато избягах от Авъри, когато срещнах и бандитите.
Ник сбърчи веждите и прозря подозрението върху лицето й.
— И мислиш, че аз…
Преглътна една ругатня и се опита да овладее гнева си.
— Сигурна ли си, че е същият кон? — попита рязко той. — Няма никакви отличителни белези.
— Мисля все пак, че мога да разпозная собствения си кон — троснато отвърна тя и като че ли, за да докаже думите й, Фаярбол леко подръпна панделката, с която беше вързана косата й.
Никълъс стисна устни.
— Добре, когато се върнем, ще разпитам хората си.
Яздеха към целта си в напрегнатата тишина, неизказаните подозрения на Тес се издигаха като преграда между тях. За да избегне по-дългия път, Ник избра една пътечка през гората.
Утрото беше прекрасно, хладно и свежо, листата на дъбовете бяха започнали да пожълтяват, слънцето се подаваше кръгло и златисто над върховете на дърветата. При други обстоятелства Тес щеше да е в добро настроение, но присъствието на Фаярбол в конюшнята на Никълъс я разстрои, въпреки че беше убедена, че той няма нищо общо с това. Страхливо го погледна. Като видя здраво стиснатите му устни разбра, че още й е обиден.
Тес се нацупи.
— Съжалявам, милорд — най-накрая каза тя. — Въобще не повярвах, че сте в комбина с бандитите — просто се изненадах да видя Фаярбол в конюшнята ви.
Изражението му леко омекна.
— Извинението се приема — всъщност не те обвинявам, че си подозрителна — нямахме много време, за да се научим да си вярваме, нали?
На гърлото й заседна буца. Може би да, но знаеше, че може да му повери живота си. Усмихна му се.
— Да, нямахме, просто ще трябва да си наваксаме…
Беше минал само един ден, откакто окончателно напуснаха кулата, но тя изглеждаше като изоставена от години. Ник спря отпред и помогна на Тес да слезе от коня.