— Не мисля, че контрабандистите ще се мотаят наоколо по това време… — прошепна тихо той, — но стой близо до мен и прави това, което ти кажа. Разбрано?
Тес кимна и след няколко минути вече бяха вътре. Ник намери някаква свещ, оставена от слугите, запали я и двамата се изкачиха на горния етаж. Спуснатите капаци на прозорците почти не пропускаха светлина и кулата сега изглеждаше мрачна и отблъскваща.
Влязоха в спалнята и след няколко минути Тес усмихната подаде черния тефтер на Никълъс.
Той се изненада като видя, че пръстите му треперят, докато поемаше дневника от ръцете й. Стоеше, вперил поглед в изтърканата черна кожа.
Въпреки че бързаха, той не можа да се стърпи и го разгърна. На трепкащата светлина от свещта прочете:
12 декември, 1742 г.:
Най-лошите ми опасения се сбъднаха — баща ми и кралят се съюзиха и ми намериха съпруга. Под непрекъснатия натиск от страна на семейството ми през последните няколко седмици се срещнах два пъти с нея. Името й е Палас Леланд и е едно сладко дете — със светли коси и сини очи, още няма навършени петнадесет. Твърде млада е за мъж на моята възраст, но семейството й настоява за брака, а също и баща ми и кралят — аз съм последен в рода и е наложително да имам син, който да наследи титлата. Сватбата е насрочена за пролетта…
Ник се почувства странно да чете думите на дядо си, но още повече да разбере, че тяхното положение беше почти същото — също както при Бенедикт, семейството му настояваше да се ожени, за да има наследник, който да приеме титлата. Погледна Тес — дребното й личице беше сериозно и напрегнато, обърнато към него; внезапно го изпълни голяма благодарност към лейди Холиуел… Заради нея беше открил съпругата, която му допадаше — не някоя, която бяха избрали за него, а тази, призна той и нежна усмивка затанцува по устните му, която не би заменил за друга жена на света.
— Какво има? — прошепна Тес в тишината, като се питаше защо я гледа толкова странно. — Защо се смееш така? Това е дневникът на дядо ти, нали?
Ник прибра тефтера в джоба на сакото си.
— О, да, на Бенедикт е. Смеех се на капризите на съдбата, скъпа, но ще ти обясня някой друг път. А сега, нека се махаме оттук.
Тес успя да задържи потока от въпроси, който напираше на устните й и последва Ник по стълбите надолу. Едва когато се метнаха на конете и тръгнаха към имението, изстреля въпроса, който най-много я тормозеше.
— Ще кажеш ли на баба си?
Никълъс изглеждаше замислен.
— Не знам — каза той най-накрая. — Ще зависи от това какво е писал — знам, че някои неща ще са много болезнени за нея, особено онова, което се отнася до прабаба ти, но надявам се да има и думи, от които да се почувства по-добре. Трябва първо да го прочета и после ще реша. Не искам да я наранявам повече, и без това достатъчно е преживяла. Ако дневникът съдържа пасажи, от които още повече ще я заболи, ще го изгоря преди да е разбрала за него.
Когато наближиха конюшнята, Никълъс каза.
— Ако някой попита, били сме да пояздим. Дневникът трябва да остане в тайна, докато реша какво да правя с него. И за Бога, искам баба ми да научи за него единствено от мен.
Тес кимна — беше напълно съгласна.
В конюшнята цареше оживление. Двама коняри побързаха да хванат юздите на конете им в мига, когато се появиха. Щом слязоха, Ник и Тес отидоха да търсят управителя.
Нейт Лангфорд, едър мъж с червендалесто лице, вече излизаше да ги посрещне. Поклони им се и когато Ник му каза, че иска да поговорят насаме, той ги покани в кабинета си. Стаята беше уютна, седла и кожи бяха разхвърляни насам-натам, а по стените имаше снимки на коне.
Ник и Тес отказаха на поканата да седнат. Нейт беше поласкан, но и малко разтревожен от ранното посещение на графа, стоеше зад бюрото си и нервно пристъпваше от крак на крак.
— Има един малък червеникавокафяв жребец с бяла звезда на челото до един от новите ми черни бегачи. Кога и откъде се е появил тук?
Нейт се смути от въпроса на Ник.
— Червеникав жребец с бяла звезда — промърмори той като почесваше глава с недоумение. — О, знам го — малкият дявол е с характер. Не знам откъде е, но една сутрин се появи в отделението, където е сега. Помислихме, че контрабандистите са го оставили тук по погрешка — знаете как си взимат коне, откъдето си поискат — сигурно са забравили откъде са го взели и са го оставили тук. Разпитах дали някой не знае нещо за животното, изчаках ден-два и поръчах на едно от момчетата да залепи съобщение с описание на коня в селото. Досега никой не е дошъл да си го потърси.
Ник погледна Тес. Обяснението на Лангфорд изглеждаше логично и тя се почувства малко глупаво за подозренията си по-рано.