И така продължаваше и всеки го обсипваше с позор и ругателства, и всеки имаше право, и мнозина го удряха, а когато те обикаляха из къщата в движение, разбиваха огледалата и взеха много от скъпоценностите, чак тогава Аугустус се вдигна от земята, пребит и опозорен, а когато се дотътри до своята спалня и погледна в огледалото, за да се измие, видя лицето си повяхнало и грозно, зачервените очи сълзяха, а по челото се стичаха капки кръв.
Това е възмездието — каза той на себе си и обърса кръвта от своето лице, едва се бе посъвзел. Тогава в къщата отново нахлуха шумни хора, втурваха се нагоре по стълбището, хора, заемали му пари, с които той бе ограбвал техните къщи, и един съпруг, чиято жена бе изкушил и чиито синове подмамени от него стигнаха до порока и бедата, и уволненият слуга, и момичетата, и полицаи, и адвокати, а един час по-късно той вече седеше прикован в една кола и бе отведен в затвора. Зад колата народът крещеше и пееше присмехулни песни, а едно улично момче му хвърли през прозореца на отминаващата кола цяла шепа кал.
И така градът беше възбуден от позорните дела на този човек, когото толкова много бяха познавали и обичали. Не остана порок, в който да не бе обвинен, и нямаше такъв, който той да отрече. Хора, които отдавна бе забравил, се изправиха пред съдиите и наговориха неща, каквито бе правил преди години. Слуги, които бе награждавал и които го бяха крали, разказваха тайните на неговия порок и всяко лице бе пълно с отвращение и омраза, и тук нямаше никой, който да каже нещо в негова полза, да го похвали, да го извини, да си спомни нещо добро за него.
Той прие всичко, остави се да бъде отведен в килията и от килията пред съдията и пред свидетелите, гледаше учуден и тъжен с болни очи в многото зли, разгневени, разкривени от омраза лица и във всяко под кората от омраза и изкривяване виждаше скрито нещо тайнствено, привлекателно и че проблясва, светлина на сърцето. Всички те някога го бяха обичали, сега никой от тях не помнеше, ала той не измоли нищо и се мъчеше за всеки да си спомни поне малко добро.
Накрая бе тикнат в затвора. Никой не биваше да го посещава. Тогава в трескави сънища говореше с майка си, с първата си любима, с кръстника Бинсвангер и със севернячката, дамата от кораба, а когато се събудеше, и в страшни дни, седеше самотен и загубен, потънал в мисли, изстрадваше цялата мъка на копнежа, на изоставеността и чезнеше да зърне хора, както никога по-рано не бе копнял по някакво удоволствие или някакво богатство.
А когато излезе от затвора, беше болен и стар и вече никой не го познаваше. Светът вървеше по своя път, следваше своя ход. По улиците пътуваха, яздеха, разхождаха се, предлагаха се плодове и цветя, играчки и вестници. Само към Аугустус никой не се обръщаше. Красиви жени, които някога при музика и шампанско бе държал в обятията си, минаваха покрай него в екипажи, а зад техните коли върху му се сипеше прах.
Но страшната самота и празнота, в които той се задушаваше сред своя пищен, прекрасен живот, го бе изоставила съвсем. Когато влезеше в някоя врата, за да може за минути да се скрие от слънчевия пек, или в двора на някоя задна къща да помоли за глътка вода, той се учудваше колко навъсени и враждебни са хората, как го изслушват, същия, за чиито думи горди и без любов някога благодаряха с грейнали очи и му отговаряха. Но Аугустус се радваше и се вълнуваше при вида на всеки човек. Обичаше децата, които играеха или ги виждаше да отиват на училище, обичаше и старите хора, те седяха по пейките пред къщичките си и топлеха увехналите си ръце на слънцето. Когато виждаше някое младо момче как с копнежен поглед следи едно момиче, или работник, завръщайки се у дома след работа, как взема на ръце децата си, или някой изтънчен умен лекар, който тих и забързан пътува с колата и мисли за своите болни, или виждаше някоя бедна, зле облечена уличница, която вечерта в предградието чакаше под някой фенер и дори на него, отблъснатия, предлагаше любов, тогава всички те му бяха братя и сестри и всеки носеше спомена за една обичана майка, за по-добър произход или за тайнствен знак на по-красиво, по-благородно предопределение; всеки му беше мил и всеки намираше достоен за внимание и му даваше повод за размисъл, и никой не беше по-лош, отколкото той самият се чувстваше.