Аугустус реши да странства по света и да потърси някъде място, където би могъл по някакъв начин да бъде полезен за хората и да им покаже своята любов. Би трябвало да свикне с това, че външният му вид вече не радва никого. Лицето му бе хлътнало, дрехите и обувките му бяха облекло и обувки на просяк и неговият глас и походката му нямаха вече нищо от онова, което някога бе радвало хората и ги бе очаровало. Децата се страхуваха от него, защото сплъстената му сива, дълга брада висеше. Добре облечените избягваха всякаква близост, тъй като не желаеха да се чувстват омърсени, и бедните се отнасяха към него с недоверие като към чужд, който би могъл да им отнеме няколкото залъка. Така на Аугустус му беше трудно да служи на хората. Но той се учеше и не допускаше нищо да го наскърби. Видя едно малко момче да се протяга към звънеца на вратата на хлебарницата, тъй като не можеше да я достигне с ръчичка. Можеше да му помогне и понякога наистина се намираше човек, който беше още по-беден от него самия, някой слепец или парализиран, комуто той можеше да помага за известна част от пътя и да му стори добрина. А когато не можеше, тогава се радваше на малкото, което сам имаше. Някой светъл, добър поглед, някой братски поздрав или жест, че е разбран, или състрадание. По своите пътища се научи да се вглежда в хората и в това, каквото те очакват, което можеше да ги зарадва. Един — на висок, бодър поздрав, друг — на спокоен, тих поглед и отново на това, което се изплъзваше и не пречеше. Той всекидневно се учудваше колко много беди има на света и как все пак хората са толкова доволни. Намираше чудесно и въодушевяващо винаги отново да вижда как редом с всяка мъка отново се появява радостна усмивка и как заедно с всеки погребален звън и детска песен, заедно с всяка беда, болка, подлост и нещо прилично почтено, една шега, една утеха, една усмивка.
Човешкият живот му изглеждаше забележително уреден. Когато свиеше зад ъгъла и пред него се появеше орда ученици, орляк деца, как в техните очи блестеше смелост и радост от живота, жизнерадост и млада хубост, и ако те почваха да го дразнят и леко да го измъчват, това не беше толкова лошо. То дори бе разбираемо. Той сякаш намираше себе си, когато в някаква витрина или когато се наведеше да пие вода над кладенец и виждаше отражението си, то беше истински посърнало и жалко. Не, за него вече нищо повече не можеше да се направи, за да допада на хората или за да упражнява власт. Достатъчно бе имал от това. Сега за него беше хубаво и освежаващо други да се стремят по тези пътища и да вижда как те се чувстват по пътищата, по които той бе минал, и как всички хора бяха толкова усърдни и с такава сила, гордост и радост се стремяха към целите си, всичко това за него беше един чуден театър.
Междувременно настъпи зима и отново лято, Аугустус прекара дълго в болница за бедни, там той се наслади на тишината и бе благодарен за щастието да вижда бедни, стигнали до дъното съсипани хора, как със стотици жилави сили и желания се държат за живота и искат да преодолеят смъртта. Беше чудесно в чертите на тежкоболните да открива търпение, а в очите на оздравелите ясна, ведра радост от живота, хубаво беше също да се вглежда в тихите, достойни лица на покойните, но по-хубаво от това беше любовта и търпението на красивите, чисти болногледачки. Но и това време измина, задуха есенен вятър и Аугустус продължи да странства, пресрещайки зимата, и го обзе странно нетърпение, когато схвана колко безкрайно бавно се движи напред и все пак стига навсякъде, и че може да изпитва желание да се вглежда в очите на толкова много, много хора. Косите му бяха посивели и очите му се усмихваха глуповато зад зачервени, болни клепачи. Постепенно и паметта му помътняваше, струваше му се, че никога не е виждал света по-друг, по-различен, отколкото днес. Но той беше доволен и намираше изобщо светът прекрасен и заслужаващ обич.
Ето че в началото на зимата стигна до един град, през тъмните улици се носеше сняг, духаше снежен вятър, няколко закъснели улични момчета хвърляха след странника снежни топки. Иначе обаче всичко беше по вечерному тихо. Аугустус беше много уморен. Стигна до една тясна уличка, която му изглеждаше добре позната, и отново до една, където беше къщата на майка му и къщата на кръстника Бинсвангер. Малки и стари в студения снеговалеж, а у кръстника един прозорец светеше, в зимната нощ се мержелееше нещо червено и приятно. Аугустус влезе и похлопа на вратата на стаята и дребният старец го посрещна и го въведе мълчаливо в своята стая. Там беше топло и тихо и малък, светъл огън гореше в камината.