— Гладен ли си? — попита кръстникът. Но Аугустус не беше гладен. Той само се усмихна и поклати глава.
— Но ти трябва да си уморен, нали? — попита кръстникът отново. И той простря на пода старата кожа и тогава и двамата приседнаха, двама стари хора, един до друг, и гледаха огъня. — Изминал си дълъг път — продължи кръстникът.
— О, да, но беше много хубаво. Само че съм малко уморен. Мога ли да преспя при тебе? А утре искам да продължа.
— Да, може. Искаш ли отново да видиш ангелчетата да танцуват?
— Ангелчетата ли? О, да, разбира се, искам. Ако можех отново да бъда дете?
— Ние от дълго не сме се виждали — подхвана кръстникът отново. — Ти си станал толкова хубав! Очите ти са отново толкова добри и кротки, както в старите времена, когато майка ти беше още жива. Много приятелско, приветливо от твоя страна е да ме посетиш.
В своите изпокъсани дрехи странникът седеше свит до своя приятел. Никога не беше се чувствал толкова уморен и приятната топлина, и светлината от огъня го объркваха така, че не можеше ясно да разграничи сега от някога, днес от тогава.
— Кръстнико Бинсвангер — каза той, — аз отново бях непослушен и майка ми вкъщи плака. Ти трябва да говориш с нея и да й кажеш, че искам отново да бъда добър. Ще го направиш ли?
— Да, ще го направя — каза кръстникът, — бъди само спокоен. Тя те обича!
Огънят вече позагасваше и Аугустус гледаше втренчено със същите големи, сънливи очи в бледата червенина, както някога в своето ранно детство, и кръстникът сложи главата му на скута си и зазвуча фина, ведра музика, нежно и блажено в мрачната стая и хиляди малки сияещи духове се понесоха и кръжаха весело в изкусни дъги, преплитания едни около други на двойки из въздуха. А Аугустус гледаше и се заслушваше и всички негови нежни детски чувства бяха отново открити в този рай.
Веднъж му се стори, че го вика майка му, но беше твърде уморен, а и кръстникът беше вече обещал да говори с нея. Когато Аугустус заспиваше, кръстникът положи ръката си на челото му и се заслуша в притихналото му сърце, докато в стаята настъпи пълен мрак.
1913
Поетът
Разказва се, че в младостта си китайският поет Хан Фоок, въодушевен от чудния стремеж да изучи всичко и да се усъвършенства във всичко, което по някакъв начин спада към поетичното изкуство, тогава бил още в своята родина, живеел край Жълтата река. По собствено желание и с помощта на родителите си, които нежно го обичали, бил сгоден за девойка от добър род и сватбата трябвало да стане наскоро, определена за ден, обещаващ щастие. По онова време Хан Фоок бил едва на двадесет години, хубав младеж, скромен, с приятни обноски, с научни познания и въпреки младостта си вече известен сред литераторите в своя роден край чрез някои отлични стихотворения. Без да е направо богат, той все пак можел да разчита на достатъчно средства, които чрез зестрата на годеницата му щели да се увеличат още, и понеже тя освен това била много красива и добродетелна, изглеждало, че за щастието на младежа не липсвало нищо. И все пак той не бил съвсем доволен, защото сърцето му било преизпълнено от честолюбието да бъде съвършен поет.
Това се случило в една вечер, когато край реката започвало тържество с празнични светлини на фенерчета, а Хан Фоок се разхождал сам по отвъдния бряг. Той се облегнал на дънера на едно дърво, разклонено над водите, и гледал как по огледалото на реката плуват и трептят хиляди светлини, в ладиите и саловете виждал мъже и жени, млади момичета в празнични облекла да се поздравяват и блестят като красиви цветя. Слушал лекия ромон на озарените води, напева на певците, трептенето на струните на цитрите и приятните тонове, изтръгвани от свирачите на флейта, и над всичко съзирал трептенето на синкавата нощ, сякаш е свод на някой храм. Сърцето на младежа се разтуптяло, тук бил самотен зрител, следвал настроението си и съзерцавал цялата тази прелест. Но толкова много му се искало да премине на другия бряг и в близост до годеницата и приятелите си да се наслади на празника. Все пак така копнежно жадувал да възприеме всичко това като изискан зрител и да го отрази в напълно съвършено стихотворение: синевата на нощта, играта на светлинните отражения по водите, както и удоволствието на гостите от празника и копнежа на притихналия зрител, облегнат на ствола на дървото, протегнато над брега. Поетът усетил, че при всички празници и удоволствия на тази земя нему никога няма да бъде съвсем добре и истински весело на сърцето, че и сред живота ще си остане самотник и до известна степен зрител и чужденец, и почувствал, че душата му сред много други по естеството си е сътворена така, че да усеща и цени едновременно красотата на земята и тайните изисквания на чужденеца. Ето защо той се натъжил и размислил над това и целта на разсъжденията му била: истинско щастие и дълбока утоленост могат да му бъдат отредени само ако нявга му се удаде да отрази в стиховете си, облагородени и вечни, отраженията на самия свят и да ги притежава.