Хан Фоок едва ли е знаел дали още будува или се е унесъл в дрямка, когато доловил лек шум и забелязал до дънера да стои непознат старец във виолетова дреха и с достолепно изражение на лицето. Той се изправил и го приветствал с поздрав, подходящ за стар и знатен мъж. Чужденецът обаче се усмихнал и изговорил стих, в който имало всичко, което младежът току-що изпитал, отразено толкова съвършено и красиво по правилата на големите поети, че сърцето на младия човек замряло от удивление.
— О, кой си ти — извикал той и се поклонил дълбоко, — че можеш да виждаш в душата ми и изричаш стихове, по-красиви от тези, каквито някога съм чувал от всички мои учители?
Непознатият отново се усмихнал, с усмивката на съвършен казал:
— Ако желаеш да бъдеш поет, тогава ела при мен. Ще намериш моята колиба при извора на голямата река в северозападните планини. Името ми е Майстор на съвършеното слово.
С тези думи старият мъж пристъпил в тясната сянка на дървото и в миг изчезнал, а Хан Фоок, който напразно го търсил, не намерил ни следа от него и вече твърдо вярвал, че всичко е било само сънен унес от умора. Той забързал към лодките, към отсрещната страна и присъствал на празника, но между разговори и звуци на флейта все пак чул тайнствения глас на непознатия и му се сторило, че и неговата душа си е отишла заедно с непознатия, тъй като стоял сам и чужд, със сънуващи очи сред веселите, които дразнели със своята влюбеност.
Бащата на Хан Фоок мислел няколко дни по-късно да събере своите приятели и роднини, за да определят деня на сватбата. Ето че годеникът се противопоставил и казал:
— Простете ми, ако ви се струва, че нарушавам послушанието, което синът дължи на своя баща. Но ти знаеш колко силно е желанието ми да се отлича с поетичното изкуство и макар неколцина мои приятели да възхваляват стиховете ми, то все пак добре зная, че още съм начинаещ, на първите стъпала на пътя. Ето защо те моля: остави ме още известно време да живея сам за поезията си, от която се надявам на радост и слава.
Словото му учудило неговия баща и той отвърнал:
— Това изкуство явно трябва да ти е по-скъпо от всичко друго, щом заради него искаш да отложиш дори сватбата си. Или междувременно се е случило нещо помежду теб и годеницата ти, така че кажи ми, ако мога — ще ти помогна, да ви помиря или да ти намеря друга.
Но синът се заклел, че обича годеницата си не по-малко от миналия ден и всякога ще я обича, че между тях не е паднала дори сянката на някакъв спор. И веднага разказал на баща си, че чрез един сън в деня на празника на светлините при реката му се явил човек, който се обявил за майстор на словото, а той копнежно искал да бъде негов ученик, повече, отколкото да се сдобие с всичкото щастие на света.
— Добре — произнесъл бащата, — давам ти една година. През това време можеш да следваш своя сън, който навярно ти е бил изпратен от някой бог.
— Биха могли да бъдат и две години — продължил колебливо Хан Фоок, — кой ли знае това?
Тогава баща му се натъжил, но оставил сина си да тръгне, който написал писмо на своята годеница, сбогувал се и потеглил.
След като странствал твърде дълго, стигнал до извора на реката и намерил съвсем изолирана голяма бамбукова колиба, а пред нея на тъкана рогозка седял старият мъж, когото видял на речния бряг до дънера на дървото. Той седял и свирел на лютня, а когато съзрял госта да се приближава с уважение, той не станал, нито го поздравил, а само се усмихнал и нежните му пръсти пробягали по струните, и през долината се понесла вълшебна приказка като сребърен облак, младежът останал и се удивил, в приятното учудване забравил всичко друго, докато Майсторът на съвършеното слово не оставил настрана малката си лютня и влязъл в колибата. Тогава Хан Фоок го последвал с уважение и останал тук като ученик и негов слуга. Изминал месец, в който той се научил да презира всички песни, които преди съчинил сам, и ги изтрил от паметта си. И отново подир месеци той зачеркнал песните усвоени от учителите му у дома. Майсторът почти не бил му казал нито дума, той мълком го учел да свири на лютня, докато същината на ученика всецяло се проникнала от музиката. Веднъж Хан Фоок съчинил малко стихотворение, в което описал есенния полет в небето, и то много му харесало, но не се осмелил да го покаже на майстора. Ала все пак една вечер го изпял встрани от колибата, а той го слушал с наслада и при това не изрекъл нито дума. Само тихо свирел на своята лютня и щом въздухът взел да става прохладен и падането на здрача се ускорило, се надигнал остър вятър, макар да било посред лято, и по посивялото небе вече летели два рибаря в силен копнеж за полет и във всичко това имало толкова много красота и съвършенство, както в стиховете на ученика, че той се натъжил и смълчал, чувствал се загубил стойност. Старецът постъпвал така всякога и след като изминала цяла година Хан Фоок се бил научил да свири на лютня почти съвършено, поетичното изкуство той винаги смятал за по-трудно и по-възвишено.