Когато изтекли две години, младият човек бил обзет от силна носталгия по своите, по родния край и по годеницата си и той помолил майстора да му позволи да отпътува.
Майсторът се усмихнал и кимнал.
— Ти си свободен — отвърнал той — и можеш да отидеш, където поискаш. Възможно е да се завърнеш, можеш и да останеш там — да не идваш тук, точно както ти харесва.
В същия момент ученикът тръгнал на път и вървял без отдих, докато веднъж на зазоряване спрял край познатия речен бряг и гледал отсреща към извития мост, към своя роден град. Крадешком се промъкнал в бащината си градина, през прозореца на спалнята дочул дишането на баща си, който още спял, прокраднал се и в овощната градина до къщата на своята годеница и от върха на едно крушово дърво, на което се качил, я видял да стои в стаята и да реше косите си. И след като разгледал всичко това със собствените си очи и го сравнил с картината, която си бил нарисувал в своята носталгия, му станало ясно, че въпреки всичко не му е отредено да бъде поет и разбрал, че в сънищата на поета живеят красота и прелест, каквито напразно се търсят в нещата от действителността. И той слязъл от дървото, изтичал през градината, преминал по моста, за да се върне от бащиния си град във високата долина, обратно в планината. Там, също както някога, старият майстор седял на скромна рогозка пред своята колиба, а пръстите му удряли по лютнята; вместо поздрав той изрекъл два стиха за ощастливяването чрез изкуството, от чиято дълбина и благозвучие очите на младия човек се налели със сълзи.
Отново Хан Фоок останал при Майстора на съвършеното слово, сега, след като владеел звуците, по които изучавал свиренето на цитра, за него месеците изчезнали като сняг при западен вятър. Още два пъти се случвало да бъде завладян от тъга по родината и тя да го поразява; първия път избягал тайно през нощта, но преди да стигне до последния завой на долината, нощният вятър минал над цитрата, а тя висяла окачена на вратата на колибата, тоновете полетели след него и го зовели да се върне назад, така че той не можел да устои. После Хан Фоок сънувал, че засажда фиданка в своята градина, а жена му стои там, докато неговите деца поливат дръвчето с вино и мляко. Когато се събудил, луната била огряла стаичката му, той се вдигнал объркан и видял до себе си майсторът да лежи в просъница, неговата старческа брада кротко да потръпва; тогава го обзела горчива омраза към този човек, който, както му се струвало, разбил неговия живот, изкушил го за бъдещето му. Изпитал желание да се нахвърли върху му и да го убие. В същия миг старецът отворил очи и веднага взел да се усмихва с фина, тъжна благост, която обезоръжила ученика.
— Опомни се, Хан Фоок — изрекъл старият тихо, — ти си свободен да правиш, каквото желаеш. Можеш да си отидеш в родината, да садиш дървета, да ме мразиш и удряш — това няма значение.
— Ах, как бих могъл да те мразя! — извикал поетът с буен жест. — То би било като че ли съм поискал да мразя самото небе.
И той останал. Учел се да свири на цитра, после на флейта, а още по-късно при напътствията на маестрото започнал бавно да съчинява стихове, онова бавно родно изкуство да се декламират само прости и непретрупани, с това обаче те ровели в душата на слушателя както вятър във водно огледало. Той описвал изгрева на слънцето, как то се бави по билото на планината, беззвучното стрелкане на рибите, когато като сенки плуват под водата, или полюшването на млада върба от пролетния вятър; и ако това се чуело, не било само слънцето и играта на рибите, шепотът на върбовите вейки, но изглеждало, че всеки път небето и светът за миг звучат в едно и са в съзвучие, в най-съвършена музика и при това всеки слушател мисли с удоволствие или с болка: какво сам той обича или мрази, момчето за игрите, младежът за любимата, а старецът за смъртта.