Хан Фоок вече не знаел колко много години е прекарал при майстора край извора на голямата река, често му се струвало, че едва миналата вечер е пристъпил в тази долина и е бил приет за играта със струните на стареца, често му изглеждало, сякаш зад него са паднали всички човешки възрасти и времена и са се превърнали в нереални, призрачни.
Тогава една сутрин Хан Фоок се събудил сам в колибата и където и да търсел и да зовял майстора, той бил изчезнал. През нощта като че ли изведнъж била дошла есента, суров вятър се втурвал срещу старата колиба, а над планинското било летели големи ята прелетни птици, още преди да било настанало времето за отлитането им.
Ето че Хан Фоок взел малката си лютня и заслизал надолу към своята родна страна, където и да го срещали хора, те го приветствали с поздрав, подходящ за възрастни и знатни, а когато стигнал до родния си град, там били починали годеницата и баща му, други хора живеели в техните къщи. Вечерта обаче покрай реката уреждали празнично шествие с пъстроцветни фенерчета и поетът Хан Фоок стоял от другата страна на тъмния бряг, облегнат на ствола на старо дърво, а щом засвирил на своята лютня, жените въздишали и гледали очаровани и със свити сърца в нощта, а младите момичета зовели свирача на лютня, защото никъде не можели да го намерят, викали високо, че още нивга никоя от тях не била чувала такива тонове. Хан Фоок се усмихвал. Той гледал към реката, по която плували отраженията на хиляди светлини и не знаел как да ги отличи от действителните, така той и в душата си не намерил разлика между този празник и някогашния, когато стоял тук като младеж и чул думите на непознатия майстор на словото.
1905
Дом на мечтите
Първа част
Минзухарът прецъфтя, кокичетата изчезнаха, в очакваната плаха късна пролет цъфтеше единствено магнолията. От едрите листа на леко сребреещата зеленина на старото окръглено дърво се носеше песен на кос, а чистите бели цветове поглеждаха кротко и отчуждено като красиви, болнави деца. Магнолията цъфтеше празнично сред малката овална поляна, над нея приветливо стоеше слънцето в сводестия навес откъм южната страна на ниската рушаща се къща със сиво-зелена мазилка, кръгъл покривен свод и с тесния керемиден край на покрива, почиващ във влажната синева на широката веранда, стотици пъти страстно обгърната от клоните на голямата глициния. Но всичко дълбоко и съкровено, приютено в зеления й оголен връх и короната, високо надрасната от закрилящия я бряст, който със старите си посивели клони се простираше над целия покрив, отстрани чуждоземните бели борове с тържествените и пресметливо оформени пирамиди на дългокосите си клони, по които миналогодишни и новоизбили шишарки дъхтяха на смола в топлината, а в петнистата сянка малки дърволази и горски зидарки пъплеха по дебелите червени стволове ту сиви сенчести, ту проблясващи като благородни камъни.
Тревистата площадка с магнолията, хвойната и розите се простираше между къщата, бряста, белите борове и дебело преплетените в гъсталак високи люлякови храсти, пазени от праха и ветровете на света — една зелена съкровищница. Тя бе открита единствено към юг; там градината преминаваше надолу стъпаловидно в малки тераси, склонени към слънцето. Зад тях широка и зелена се разстилаше вълнистата земя на пасището, по неговата открита плоскост се виждаше дълга, капризно лъ-катушна линия от широко разклонени дъбове — границата на съседното имение. Зелената ливада граничеше с невидима речна долина, а отвъд се простираше зелено гористо възвишение в дълги, спокойни линии, а зад тях нова верига от зелени височини, вече синкаво замъглени, а по-нататък съвсем сини, с високо огрени, проблясващи голи скали, една стръмна предпланинска верига. И отвъд тази трета линия, безкрайно далеч и високо сред движението на облаците се извиват сънно обагрени снежни планини, многонадиплени, озарени в приглушена и отдалечена действителност, един лишен от спомени, блед, призрачен свят, обаче по-истински и по-разбираем от всичко близко.
Старият стоеше до розовите храсти; беше време те да се привържат. Пъхнат в колана на зелената престилка той носеше дълъг сноп светло лико, а в ръката си ножица. С колебливи пръсти търсеше и избираше от кафеникавите бодливи клонки, грижливо отрязваше изсъхналите връхчета и ги събираше в плитка кошница. Късната слънчева светлина топла падаше с коси лъчи между носещите пъпки на високите храсти люляк, леска, старият очакваше мига, сега той остави настрана кошницата и ножиците, пристъпи към тъмната страна на малката поляна и започна едно просто вечерно тържество, като стоеше тихо в стичащия се слънчев огън и се заслушваше в магнолията. Тя държеше своите бледи, бели цветове още отворени, дишащи и от най-високите клони напред се лееше наситена късна светлина и вечерната червена заря лесно скочи върху всеки цвят. Уморено, бялото гореше в родна нежност и за минути над омагьосаното дърво се задържа един магически воал, тънък и призрачен, и всеки блед цвят гледаше кротко и топло от нежната чашка, със събудена душа празнуваше своя малък плах празник.