Около обед на същия ден чужденецът го срещна в буковата гора, бяха с красивата жена. Не я попита къде е била вчера и по-завчера в късните вечери. С почти ужасяващо удивление се взря в спокойните невинни очи и преди да си тръгне, каза:
— Тази вечер, когато се стъмни, ще дойда при тебе. Остави един прозорец отворен.
— Днес не — каза тя кротко, — не днес.
— Но аз го желая.
— Друг път, нали? Днес не, днес не мога.
— Ще дойда тази вечер или никога вече. Направи каквото искаш.
Тя се обърна и се отдалечи. Вечерта чужденецът лежа край реката и дебна, докато се стъмни. Никаква лодка не се появи обаче. Тогава той отиде до къщата на своята любима, скри се в храстите и сложи пушката на коленете си.
Беше тихо и топло, жасминът ухаеше силно, а небето зад белите продълговати облаци се изпълваше с малки бледи звезди. Навътре в парка пееше птица, една-единствена птица.
Когато стана съвсем тъмно, един мъж с нечути стъпки се появи до ъгъла на къщата, почти се промъкна. Шапката му бе нахлупена ниско над челото, а и беше толкова тъмно, че това не му бе необходимо. В дясната си ръка държеше букет от светли рози, които бледо проблясваха. Дебнещият не го изпускаше от острия си поглед и приготви спусъка на пушката. Идващият насам погледна към къщата нагоре, където вече никъде не светеше. После се приближи до вратата, наведе се и залепи целувка на желязната й дръжка.
В същия момент нещо пламна, изтрещя и отекна слабо в парка. Човекът с розите падна на колене, люшна се назад върху чакъла и тихо потръпвайки, остана да лежи.
Стрелецът изчака доста време в скривалището си, но тъй като не се появи никой, а и къщата остана безшумна, той внимателно се приближи и се наведе над простреляния, чиято шапка бе паднала от главата му. Смутен и учуден, чужденецът позна поета Флориберт.
— Ах, и този ли! — простена той и се отдалечи. Чайните рози бяха разпилени по земята, една от тях бе точно сред кръвта на падналия. В селото удари един часът. Небето се забули по-плътно в бели облаци, на чиито фон огромната кула на замъка стърчеше като великан, заспал стоешком. Рейн кротко пееше в бавното течение, а във вътрешността на потъналия в мрак парк се разнасяше песента на самотна птица дълго след полунощ.
1906
Една соната
Госпожа Хедвиг Дилениус излезе от кухнята, свали престилката, изми се и се среса, после отиде в салона, за да чака мъжа си. Тя разгледа два-три листа от една папка с творби на Дюрер, поигра малко с порцелановата фигурка от Копенхаген, чу, че от най-близката кула бие дванадесет, и най-после отвори рояла. Удари няколко клавиша, търсейки тоновете на една полузабравена мелодия, и известно време се заслуша в хармоничното звучене на струните. Фини, замиращи трептения, които ставаха все по-нежни и недействителни, тогава настъпиха мигове, когато тя не знаеше дали звучат още няколко тона, или това бе тънкото гальовно докосване до слуха вече само като спомен. Тя не свири по-дълго, отпусна ръце на скута си и се замисли. Но сега не мислеше както преди, не като момиче в дома си на село и вече не за малките забавни случки, от които винаги едва по-незначителната част бяха действителни и преживени. От известно време Хедвиг мислеше за други неща. Самата действителност за нея бе станала олюляваща се и съмнителна. Но по време на моминството с полуясните мечтателни желания и вълнения, тя често бе мислила, че един ден ще се омъжи, ще има съпруг, свой живот и свое домакинство и от тази промяна бе очаквала много. Не просто нежност, топлота и нови чувства на любов, ала преди всичко непоколебимост, ясен живот, благодатна приютеност срещу изкушения, съмнения и невъзможни желания. Колкото и много да бе обичала да фантазира и мечтае, все пак нейният копнеж винаги се бе насочвал към действителността, към едно безпогрешно движение по сигурни пътища.
Госпожа Дилениус отново размишляваше върху това. Случило се бе другояче, не както си го представяше. Нейният мъж вече не бе този, който беше по време на годеничеството им, нещо повече, тогава тя го виждаше в светлина, вече угаснала. Вярваше си: той е равностоен на нея и дори я превъзхожда, би могъл да върви редом ту като приятел, ту като предводител, а сега често й се струваше — надценявала го е. Той беше почтен, вежлив, също и нежен, оставяше й свобода, избавяше я от дребни домакински грижи. Но беше доволен от нея и от своето битие с работата, храната, малкото удоволствия, а тя не беше доволна от този живот. В себе си носеше нещо дяволито, а то искаше да се шегува, да танцува, и един мечтателен дух, който би желал да съчинява приказки, и още неизменния копнеж да свърже всекидневния ограничен бит с големия прекрасен живот, който звучи в песни и картини, в хубавите книги и в бурите на гори и морета. Тя не беше доволна от това, че едно цвете е само цвете и една разходка следва да бъде просто разходка. Цветето трябва да бъде елф, един красив дух в красиво преобразяване, а разходката да не е малко задължително упражнение и отдих, ала пътуване пълно с предчувствия за непознатото, посещение при вятъра и потока, беседа с безмълвни неща. И след като бе слушала някой хубав концерт, тя още дълго оставаше в чужд духовен свят, докато мъжът й отдавна се разхождаше по пантофи, пушеше цигара, разменяше по някоя и друга дума за музиката и жадуваше за леглото. От известно време тя нерядко учудено се вглеждаше в него и се озадачаваше, че той бе такъв, че вече нямаше криле, че се усмихваше снизходително, ако някога тя пожелаеше да поговори искрено за интимния си живот с него.