Отново и отново стигаше до решението само да не се нервира, да бъде търпелива и добра и съобразно неговия начин да му създава удобства, да го кара да се чувства уютно. Може би беше уморен, може би в службата му го мъчеха неща, за които искаше да я щади. Бе толкова отстъпчив и приветлив, че тя трябваше да му благодари. Той обаче не беше нейният принц, нейният приятел, господар и брат вече, по всички мили пътища на спомена и фантазията тя вървеше отново сама, без него, и пътищата бяха станали тъмни, защото в техния край вече не стоеше тайнствено бъдеще.
Звънецът проехтя, стъпките на съпруга се разнасяха в коридора, вратите се отвориха и той влезе. Тя го поздрави и отвърна на целувката му.
— Добре ли си, съкровище?
— Да, благодаря, а ти?
Тогава отидоха до масата.
— Е, ще бъде ли подходящо за теб, ако тази вечер Лудвиг дойде у дома?
— Естествено, щом ти го желаеш.
— Бих могла след това да му телефонирам. Знаеш, аз едва ли вече го очаквах.
— Какво именно?
— Новата музика. Нали неотдавна той разказа, че е заучил онези нови сонати и вече може да ги свири. Те трябва да са твърде трудни.
— Ах да, от новия композитор, нали?
— Да, Регер се казва той. Следва да са забележителни неща, очаквам ги с ужасно напрежение.
— Да, нали ние ще ги чуем. Но нов Моцарт той няма да бъде.
— Следователно до довечера. Трябва ли да го поканя и на вечеря?
— Както желаеш, малката ми.
— Любопитен ли си да чуеш Регер?
— Лудвиг говори за него толкова въодушевено. Е, да, човек винаги с удоволствие слуша нещо ново. Лудвиг може би е малко по-ентусиазиран, нали? Но в края на краищата той разбира от музика повече от мен. Щом като половината от деня прекарва в свирене на пиано.
Когато бе поднесено черно кафе, Хедвиг му разказа история за две сипки, днес ги бе видяла в градината. Той я слушаше благосклонно и се усмихваше.
— Какви хрумвания имаш! Би могла да станеш писателка.
После мъжът тръгна за службата. А тя гледаше след него от прозореца, тъй като това му бе приятно. По-късно Хедвиг се залови за работа. В книжката за разходите нанесе последната седмица, разтреби кабинета на мъжа си, избърса зелените растения и най-сетне взе едно ръкоделие, докато настане време отново да погледне в кухнята.
Мъжът й се върна към осем часа и веднага след него дойде Лудвиг, брат й. Той се ръкува със сестра си, поздрави своя зет и повторно улови ръцете на Хедвиг. Докато вечеряха, братът и сестрата разговаряха оживено и с удоволствие. Съпругът от време на време подхвърляше по някоя дума и на шега играеше ролята на ревнивец. Лудвиг се хвана, тя обаче не каза нищо, но стана замислена, чувстваше, че между тримата чуждият действително бе мъжът й. Лудвиг принадлежеше към нея, той имаше същия маниер, същия дух, същите спомени, каквито и тя, говореше същия език, схващаше и отвръщаше на всяка малка закачка. Когато брат й биваше тук, тогава я обгръщаше домашна атмосфера, всичко, което тя носеше в себе си от родния дом, беше отново както преди, всичко бе отново истинско и живо и беше приветливо търпяно от нейния мъж, но всъщност той не отвръщаше, а може би и не го разбираше. Още седяха на чаша червено вино, когато Хедвиг предупреди и отидоха в салона. Тя отвори рояла и запали светлините. Брат й остави настрана цигарата и отвори нотите си. Дилениус се изтегна в едно ниско кресло с облегалки за ръцете и постави до себе си масичката за пушене. Хедвиг зае място встрани до прозореца.