Лудвиг каза още няколко думи за новия композитор и неговата соната. Тогава за момент стана съвършено тихо. И той засвири.
Хедвиг слушаше първите тактове внимателно, музиката я докосна странно и особено. Погледът й не се отклоняваше от Лудвиг, чиито тъмни коси понякога проблясваха на светлината на свещите. Скоро обаче в необикновената музика тя долови силен и изтънчен дух, който я увлече и окрили, тъй че покрай подводни скали и неразбираеми пасажи можеше да ги преодолее, да разбере и съпреживее творбата.
Лудвиг свиреше, а тя виждаше просторна тъмна водна шир да се вълнува с големите тактове. Ято едри силни птици приближи с шумни удари на крилете, прадалечни и мрачни. Бурята ехтеше глухо и от време на време хвърляше пенливи гребени на вълните, които във въздуха се разбиваха на много малки перли. В кипежа на вълните, в шума на вятъра и на големите птичи криле звучеше нещо тайнствено, пееше ту с голям патос, ту с нежен детски глас една песен, мила съкровена мелодия. Черни облаци се носеха като разпуснати кичури, помежду им в дълбокото златно небе се мяркаха чудни гледки. По огромни талази яздеха морски чудовища със страховити очертания, но върху малките вълни играеха нежни, вълнуващи хороводи от ангелчета с комично дебели ръце и крака и детски очи. И чудовищното биваше надмогнато от чаровното, със засилващо се вълшебство картината се превръщаше в леко, въздушно освободено от тежест междинно царство, където в една своя, наподобяваща лунна светлина, съвсем нежни същества се носеха като елфи, танцуваха въздушен хоровод и при това с чисти кристални гласове пееха, блажено леки, безболезнено разсейвани тонове.
Сега обаче изглеждаше, че те вече не бяха ангелски озарени елфи, които пееха сред бели светлини и се носеха, а сякаш бе един човек, който разказваше или мечтаеше за тях. Една тежка капка копнеж и човешка мъка, която не може да се уталожи, тичаше през огрения от духовно сияние свят на красивата, възникнала вместо рая мечта на хората, не по-малко блестяща и красива, но придружавана от дълбоките звуци на неутолима носталгия. Така човешкото удоволствие произтича от детско удоволствие; усмивката, която не познава бръчките, е изчезнала, въздухът обаче е станал по-съкровен и болезнено сладък.
Бавно се стопяваха прелестните песни на елфите в морския прибой и отново могъщи се надигаха борбен тътен, страст и стремеж за живот. И с разлива на една последна висока вълна песента завърши. В пианото звучеше приливът в тих, бавно замиращ резонанс и отзвучаваше, настана неизмерима тишина. Лудвиг продължи да седи приведен, заслушан. Хедвиг, затворила очи, се бе облегнала в стола, сякаш унесена в сън.
Най-после Дилениус се изправи, върна се в трапезарията и донесе на Лудвиг чаша вино.
Лудвиг стана, благодари и отпи една глътка.
— Е, зетко — каза той, — какво мислиш?
— За музиката ли? Да, беше интересна и ти отново свири бележито. Трябва страшно да си се упражнявал.
— А за сонатата?
— Видиш ли, то е въпрос на вкус. Аз не съм срещу всичко ново, но за мен тя е твърде оригинална. Вагнер още ми харесва…
Лудвиг искаше да отговори, тогава сестра му се приближи до него и положи ръка на рамото му.
— Остави, това действително е въпрос на вкус.
— Нали? — извика мъжът й зарадван. — Защо трябва да спорим. Е, шурей, една пура?
Лудвиг някак смутено гледаше в лицето на сестра си. Тогава разбра, че тя бе обсебена от музиката и че ще страда, ако продължат да говорят за нея. Едновременно обаче той за пръв път прозря, че Хедвиг смята: трябва да щади мъжа си, защото нещо му липсва, което за нея е потребно и вродено. И тъй като изглеждаше тъжна, преди да си тръгне за вкъщи, той попита:
— Хеде, не ти ли е добре?
Тя поклати глава.
— Скоро ти трябва отново да ми изсвириш това, единствено за мене. Искаш ли?
Тогава Хедвиг изглеждаше отново доволна и след известно време Лудвиг успокоен си тръгна към дома.
Но тази нощ тя не можа да спи. Знаеше, че мъжът й не я разбира, и се надяваше да може да понесе това. Ала тя все отново и отново чуваше въпроса на Лудвиг: „Хеде, не си ли добре?“, и мислеше, че трябваше да му отговори с лъжа, за пръв път с лъжа.