И вече й се струваше, че едва сега напълно бе загубила своя роден край, чудесната си младежка свобода и цялата безболезнена светла веселост на рая.
1906
Аугустус
На Мустакерщрасе живееше една млада жена, която, поради злополука, наскоро след сватбата бе загубила своя мъж, и сега, бедна и изоставена, седеше в малката стаичка и очакваше детето, което нямаше да има баща. И тъй като тя бе съвсем сама на този свят, всичките й мисли кръжаха около очакваното дете и нямаше нищо по-красиво и чудесно, и будещо завист, което тя не бе помислила, пожелала и мечтала за това дете. Каменна къща с огледални прозорци, градина с водоскок й изглеждаха тъкмо достатъчно добри за детето, а що се отнасяше до бъдещето му, то трябваше да бъде най-малкото професор или крал.
Редом с бедната госпожа Елизабет живееше един стар човек, когото само рядко виждаха да излиза и тогава той беше дребен, сив мъж, с шапка като на скитник и със зелен чадър, чиито пръчки бяха направени от рибена кост, както някога са се правили. Децата се страхуваха от него, а възрастните мислеха, че той може би има свои причини така да се усамотява. Често дълго време никой не го виждаше, но понякога вечер от неговата ниска порутена къща се чуваше хубава музика, сякаш звъняха много малки нежни инструменти. Тогава, ако минаваха покрай къщата, децата питаха майките си дали вътре не пеят ангели, или може би русалки, а майките не знаеха нищо и казваха, не, не, това трябва да е някаква свиреща кутийка.
Този дребен човек, към когото съседите се обръщаха с „господин Бинсвангер“, имаше странно приятелство с госпожа Елизабет. Те почти никога не си говореха един с друг, но дребният възрастен господин Бинсвангер всякога я поздравяваше най-приветливо, щом минаваше покрай прозорците на съседката си, и тя му кимаше в отговор благодарна и също го обичаше и двамата си мислеха: ако някога ми тръгне съвсем зле, аз положително ще се обърна за съвет към човека от съседната къща. И когато започваше да се смрачава, а госпожа Елизабет седеше сама до своя прозорец и тъгуваше за покойния си любим или мислеше за малкото си детенце, обливаше се в сълзи, тогава господин Бинсвангер лекичко отваряше едното крило на прозореца и от неговата тъмна стая долиташе тиха, сребърна, утешителна музика, която се разсейваше като лунна светлина през някакъв лек облак. Случваше се, че съседът, под чийто заден прозорец растяха няколко стари стебла гераниум, винаги забравяше да ги полива, а те все пак се зеленееха и бяха отрупани с цвят, никога нямаха ни едно увяхнало листо, защото всеки ден още на ранина госпожа Елизабет ги поливаше и почистваше.
Вече наближаваше есента и веднъж в сурова, ветровита, дъждовна вечер, когато на улицата не се виждаше жива душа, бедната жена забеляза, че е дошъл часът й, тя се страхуваше, защото беше съвсем сама. С настъпването на нощта обаче дойде една стара жена с фенер в ръката, влезе в къщата, сгря вода, подреди ленено платно и направи всичко, каквото трябваше да се направи, щом едно дете идва на света. Госпожа Елизабет безмълвно остави всичко да се случи и едва когато вече малкото беше дошло и се унасяше в първия си земен сън, увито в нови фини пелени, тя попита старата жена откъде идва.
— Господин Бинсвангер ме прати — каза старицата и след това уморената жена заспа, а когато на сутринта отново се събуди, за нея имаше приготвено сварено мляко и всичко в стаята беше чисто, разтребено, а редом лежеше малкият й син и плачеше, защото беше гладен. Но старата жена си бе отишла. Майката взе детето на гърдите си и се радваше, че то беше толкова хубаво и силно. Тя мислеше за неговия мъртъв баща, който никога нямаше да го види, и очите й се наливаха със сълзи, но притискаше до сърцето си новороденото и трябваше отново да се усмихне, така отново заспа заедно с момченцето, а когато се събуди отново, имаше сварено мляко и супа, а детето бе преповито в нови пелени. Но скоро майката беше отново здрава и силна и можеше сама да се грижи за себе си и за малкия Аугустус. Тогава се сети, че синът й би трябвало да бъде кръстен и че тя нямаше кръстник за него. Едва привечер, когато се здрачаваше и от съседната къща отново зазвуча приятната музика, тя отиде при господин Бинсвангер. Плахо похлопа на тъмната врата, а той приветливо й извика „влез“ и я посрещна, но музиката изведнъж секна, а в стаята имаше малка стара настолна лампа до една книга и всичко беше както при другите хора.
— Дойдох при вас — каза госпожа Елизабет, — за да ви благодаря, защото вие пратихте при мене добрата жена и аз искам на драго сърце да й платя, ала ще го направя, когато отново почна да работя и ще мога да припечеля нещо. Но сега имам друга грижа. Момченцето трябва да бъде кръстено и да се нарича Аугустус, както се казваше неговият баща, ала не познавам никого и не зная кой би му станал кръстник.