— Да, и аз мислех за това — отвърна съседът и поглади сивата си брада. — Би било добре, ако момчето има добър и богат кръстник, който би могъл да се грижи за него, ако някога се случи да ви тръгне зле. Но аз съм само един стар, самотен човек и имам малко приятели, затова не мога да ви посъветвам за никого другиго, ако вие не искате да вземете мен самия за кръстник.
Бедната майка се зарадва на това, благодари на дребния човек и го взе за кръстник. В следващия неделен ден те отнесоха детенцето в църквата и то беше кръстено, и тогава отново се появи старата жена и му подари един талер, а когато майката не искаше да го приеме, старицата каза:
— Вземете го, аз съм стара и имам всичко, каквото ми е потребно. Може би талерът ще му донесе щастие. А по-рано аз на драго сърце направих услуга на господин Бинсвангер, защото сме стари приятели.
После всички заедно се върнаха вкъщи и госпожа Елизабет свари кафе за своите гости, а съседът бе донесъл един сладкиш, така че се получи истинска гощавка след кръщене. Когато те изпиха кафето и хапнаха, а момченцето отдавна бе заспало, господин Бинсвангер скромно каза:
— Следователно сега аз съм кръстникът на малкия Аугустус и с удоволствие бих искал да му подаря кралски замък или торба с жълтици, но това го нямам. Мога да му подаря само един талер, който да сложа до талера на госпожа кръстницата. Междувременно онова, което мога да направя за него, трябва да се случи. Госпожа Елизабет, вие положително сте пожелали за вашето момче много хубави и добри неща. Помислете си сега какво ви се струва най-добро за него, а аз ще се погрижа то да се осъществи. Трябва да намислите едно желание за момченцето, каквото поискате, но само едно. Обмислете го добре и когато тази вечер чуете да свири моята малка музикална кутия, следва да изречете желанието в ухото на малкия, така то ще се изпълни.
Подир тези думи той се сбогува бързо и жената си тръгна заедно с него, а госпожа Елизабет остана сама и съвсем учудена и ако двата талера не бяха поставени в люлката, и ако сладкишът не стоеше на масата, тя би смятала всичко за сън. После седна до люлката, залюля детето, замисли се и премисли хубавите желания. Първо, тя искаше той да бъде богат или красив, или властен и силен, или скромен и мъдър, но при всички тия желания изпитваше известно колебание и в края на краищата си каза: „Ах, това все пак трябва да е само шега от страна на стария човек.“
Беше притъмняло и тя едва ли не седешком бе задрямала до люлката, уморена от гостуването и грижите, и многото желания. Тогава откъм съседната къща зазвуча изискана кротка музика, толкова нежна и приятна, каквато тя никога не бе чувала от музикална кутия. При този звук госпожа Елизабет се замисли и се оборави, сега отново повярва на съседа Бинсвангер и на подаръка му като кръстник, колкото повече се замисляше, толкова повече желания й идваха и толкова повече всичките й мисли се объркваха, че още нищо не можеше да реши. Тя бе съвсем натъжена със сълзи в очите, когато музиката зазвуча все по-тихо и по-слабо и си помисли, че ако сега в мига не изрече своето желание, после ще бъде късно и всичко загубено.
В този момент тя въздъхна, приведе се над детенцето и му прошепна в ухото: „Синчето ми, аз ти желая, желая ти…“ и когато хубавата музика вече съвсем заглъхваше, тя се сепна и каза бързо: „Желая ти всички хора да те обичат.“
Звуците бяха изчезнали, бяха се стопили, отзвучали и в тъмната стая беше съвършено тихо. Тя обаче се хвърли върху люлката и заплака, обзета от страх и плахост и извика: „Ах, аз мисля, че ти пожелах най-доброто, което зная, а може би това не беше най-правилното. И ако всички, всички хора ще те обичат, то все пак никой няма да те обича повече от твоята майка.“
Аугустус растеше както всички други деца, беше хубаво русо момче със светли, смели очи, което майката глезеше и което навред бе приемано добре. Госпожа Елизабет скоро забеляза, че желанието й след кръщенето се изпълваше, защото едва малкият порасна дотолкова, че да може да ходи, да излиза на улицата и при други хора, то всеки го намираше за хубав, смел и умен, както рядко бива с някое дете, всеки му подаваше ръка, вглеждаше се в очите му и му показваше своето благоволение. Млади майки го посрещаха усмихнати, стари жени му подаряваха ябълки, а ако се случеше някога да направи пакост, никой не вярваше, че той я е сторил, или ако не можеше да отрече, те повдигаха рамене и казваха: „На милото момченце наистина нищо не може да се сметне за лошо, то не може да бъде укорено.“ При неговата майка идваха хора, които внимателно се отнасяха към красивото момче, а тя, която никого не познаваше и по-рано получаваше само малко работа за шиене вкъщи, сега беше добре позната, известна като майката на Аугустус и имаше повече благодетели, отколкото някога би си желала. Тръгна й добре, а също и на момчето, където и да отидеха двамата заедно, съседите се радваха, поздравяваха ги и се обръщаха след щастливците.