Най-хубавото Аугустус получаваше от своя кръстник. Понякога той го извикваше вечер в къщичката си. Там беше тъмно, само в черното гърло на камината гореше слаб, червеникав пламък; дребният стар човек привличаше детето до себе си да седне на земята на една кожа, заедно с него гледаше спокойния пламък и му разказваше дълги истории. Но понякога, когато някоя дълга история завършваше, а малкият биваше съвсем сънен и в здрачната тишина с полуотворени очи гледаше към огъня, тогава сред тъмнината зазвучаваше приятна, многогласна мелодия и двамата смълчани дълго я слушаха, случваше се често, неусетно цялата стая да се изпълни с малки, блестящи деца, които прелитаха със светли, златни криле и кръжаха насам и натам, в красив, изкусен танц, заедно и по двойки. При това те пееха и пеенето звучеше, преливаше от радост и от ведра красота, то беше най-хубавото, което Аугустус някога бе чувал и виждал, и когато по-късно той мислеше за своето детство, то бе тихата здрачна стая на стария кръстник, червеният пламък в камината с музиката и с тържествения златен, вълшебен полет на ангелските същества, които отново се надигаха в спомена и будеха носталгия.
Междувременно момчето ставаше все по-голямо и понякога за майка му наставаха часове, когато тя биваше тъжна и мислите й се връщаха към нощта след кръщенето. Аугустус весел тичаше из съседните улици, обикаляше и навред беше добре дошъл, получаваше орехи и круши, сладкиши и играчки, подаряваха му ги, даваха му да яде и пие, някои го слагаха на коленете си и го друсаха като на конче, береше цветя в градините и често едва късно вечерта се връщаше у дома. С неохота буташе супата на майка си настрана. Тогава, ако тя биваше огорчена и плачеше, той намираше това за скучно и навъсен лягаше в креватчето си. И ако понякога тя го укоряваше и наказваше, той крещеше силно и се оплакваше, че всички хора били мили и внимателни с него, само майка му не. В такива случаи за нея наставаха мрачни часове и сериозно се гневеше на момчето си, но когато после, заспал, лежеше върху възглавницата си, а над невинното детско лице трептеше светлината на свещта, всичката суровост на сърцето й се стопяваше и тя внимателно го целуваше, за да не се събуди. Беше нейна собствена вина, че всички хора обичаха Аугустус, и понякога тя с мъка, едва ли не със страх мислеше, че навярно би било по-добре никога да не бе изричала това желание.
Веднъж, когато тя тъкмо беше при гераниумите под прозореца на господин Бинсвангер и с малка ножица изрязваше увехналите цветове от стеблата, чу в двора, който се простираше зад двете къщички, гласът на момчето си и се приведе да погледне натам. Видя го облегнат на стената, с хубавото си, малко гордо лице, а пред него стоеше едно по-голямо момиче. То го гледаше умолително и каза:
— Нали ще си така мил и ще ми дадеш една целувка?
— Аз обаче не желая — каза Аугустус и пъхна ръцете си в джобовете.
— И все пак аз те моля — каза то отново. — Готова съм да ти подаря нещо хубаво.
— Че какво? — попита момчето.
— Имам две ябълки — каза тя плахо.
Той се обърна и направи гримаса.
— Не обичам ябълки — изрече той презрително и искаше да си тръгне.
Но момиченцето го задържа здраво и добави ласкателно:
— Е, аз имам и един хубав пръстен.
— Покажи ми го — поиска Аугустус.
То му показа пръстенчето си, той внимателно го огледа, после го измъкна от пръста й и го сложи на своя. Повдигна го към светлината и явно му хареса.
— Е, тогава можеш да получиш една целувка — каза той отвисоко и бегло я целуна по устата.
— А сега не искаш ли да поиграеш с мене? — попита момичето доверчиво и се облегна на ръката му. Но той грубо го отблъсна и извика буйно:
— Най-после ме остави на спокойствие! Има други деца, с които мога да играя.
И докато момиченцето се разплака и се измъкна от двора, той, с лице, на което се изписа раздразнение и скука, завъртя пръстена на ръката си, огледа го, почна да си свири с уста и бавно си тръгна.