Майка му обаче стоеше с ножицата за цветя в ръка и беше уплашена от суровостта и презрението, с които детето й приемаше любовта на другите. Тя остави цветята и седя така, поклащайки глава, като все си повтаряше: „О, той е лош, зъл! Той просто няма сърце.“
Ала наскоро след това, когато Аугустус се прибра вкъщи и тя реши да му поговори, той я погледна усмихнат със сините си очи, без каквото и да било чувство за вина, започна да пее, да й се гали и беше толкова весел, мил и нежен с нея, че тя трябваше да се разсмее и да разбере, че с децата не всичко трябва да се приема толкова сериозно. А в това време пакостите на момчето все пак не минаваха без наказание. Кръстникът Бинсвангер беше единственият, пред когото изпитваше респект, и когато вечер отиваше в стаята при него, кръстникът казваше: „Тази вечер огънят в камината няма да гори и няма да има музика, малките ангелски същества са тъжни, защото ти беше толкова лош.“ Тогава той мълчаливо излизаше, връщаше се вкъщи, хвърляше се на леглото си и плачеше, а после в течение на няколко дни се стараеше да бъде добър и мил.
И ставаше така, че огънят в камината пламваше все по-рядко и по-рядко, а кръстникът не можеше да бъде подкупен нито със сълзи, нито с ласки. Когато Аугустус стана на дванадесет години, вълшебният ангелски полет в стаята на кръстника за него вече бе далечно видение и когато в една нощ той го видя насън, на следващия ден беше двойно по-невъздържан, див и шумен, командваше многото си другари, без да се съобразява с каквото и да било като пълководец.
Майка му отдавна бе уморена да слуша похвали от всички хора за своето момче и за това колко изискан и сърдечен бил той, тя вече беше само загрижена за него. И когато един ден учителят му дойде при нея и й разказа, че познавал човек, който бил готов да изпрати момчето в чуждо училище и да го подпомогне да следва, тя поведе разговор със съседа и наскоро след това в една пролетна утрин пред къщата пристигна кола, а Аугустус в хубав, нов костюм се качи на колата, сбогува се с майка си, с кръстника и съседите, защото трябваше да отпътува за столичния град и да се учи там. Майка му за последен път бе сресала хубаво на път неговите руси коси и изрекла благословията си, конете потеглиха, а Аугустус отпътува за непознатия чужд свят.
След няколко години, когато младият Аугустус беше станал студент, носеше червената фуражка на студентска организация и имаше мустачки, веднъж отново се появи в родния си край, защото кръстникът му бе написал, че майка му е толкова болна, че няма да живее дълго. Младежът дойде една вечер и хората с удивление видяха как той слезе от колата, а подир него коларят внесе в къщичката голям кожен куфар. Майката обаче лежеше умираща в старата схлупена стая, а когато хубавият студент видя на белите възглавници пребледнялото, увехнало лице, от което го гледаха, за да го поздравят, само безмълвни очи, разплакан падна на леглото, зацелува студените ръце на майка си и коленичи до нея през цялата нощ, докато ръцете й изстинаха и очите й угаснаха.
И след като погребаха майката, кръстникът Бинсвангер го взе под ръка и го отведе в своята къщичка, която се видя на младия човек още по-ниска и по-тъмна отпреди, и когато дълго бяха стояли заедно, а малкият прозорец слабо просветваше в тъмнината, дребният старец погали със сухите си пръсти своята сива брада и каза на Аугустус:
— Искам да запаля огън в камината, тогава няма да ни е потребна лампа. Зная, че утре ти трябва да отпътуваш отново оттук, и сега, когато майка ти е мъртва, едва ли толкова скоро ще те видя отново. — И докато изричаше тези думи, запали малък огън в камината, приближи към нея своето кресло и студентът своето и така те отново дълго време седяха пред камината и гледаха разгорените цепеници, постепенно искрите излитаха все по-малко. А после старият каза кротко:
— Бъди щастлив, Аугустус, аз ти желая доброто. Ти имаше добра майка и тя направи за тебе повече, отколкото знаеш. На драго сърце още веднъж бих ти показал музиката и малките блажени ангелчета, но знаеш, че това вече не става. Впрочем ти не бива да ги забравяш и следва да помниш, че те винаги ще пеят и че навярно отново ще можеш да ги чуеш, когато със самотно и копнежно сърце пожелаеш. А сега ми дай ръката си, момчето ми, аз съм стар и трябва да си легна да спя.
Аугустус му подаде ръка и не беше в състояние да изрече нищо. Тъжен, той си отиде в опустялата къщичка и легна за последен път да спи в старото родно гнездо, а преди да заспи му се струваше, че отвън, съвсем отдалеч отново чува тихата, приятна музика на своето детство. На следващата сутрин замина и дълго не чуха нищо повече за него.