— Всички са мъртви — тихо каза той. — Семейство Симоне и един от моите хора.
Тя го погледна и почувства, че я завладява съкрушително чувство на жал.
— Съжалявам — тихо каза Лекси, а от очите й избликнаха сълзи. — Кой беше той?
— Добър човек. Едва на четиридесет и пет, женен, с три деца.
Тя се готвеше да каже нещо, да попита за името, което да й позволи по-пълно да сподели скръбта на Реми. Но не успя да каже нищо. Той улови лицето й в ръцете си и я целуна, преди да я вземе в прегръдките си и силно да я притисне. Но не от това се нуждаеше сега — да усети гърдите и ръцете й, които го обгърнаха, когато тя го придърпа към себе си. Той пак се върна към устните й, защото му бе нужно многократно да усети вкуса й, за да се убеди, че тя е истинска и че той съществува. Накрая се отдръпна.
Двамата се качиха в колата и потеглиха за Париж. Беше почти полунощ. Пътуването продължи малко по-малко от четири часа. Когато пристигнаха на lе peripherique, околовръстното шосе, което заобикаляше града, и двамата си признаха, че не им се спи и се чувстват замаяни от това, че не бяха спали почти двадесет и четири часа.
— Ще те оставя в моя апартамент — каза Реми и се пресегна през седалката, за да улови ръката й. — Майка ти е там с Крисчън.
— А ти?
— Аз трябва да се срещна с някого — тайнствено каза той, когато зави и излезе на крайбрежната улица на Сена.
Лекси реагира много опитно. Външно тя не демонстрира нищо друго, освен неопределено безпокойство, с което отговори на нескритото отсъствие на чувствителност към неговите чувства. Тя запази мълчание.
Той разбра, че е направил грешка. Проблемът беше негов, не неин. Бяха стигнали твърде далече, за да увъртат. Той избра истината.
— Трябва да се срещна с моя шеф — обясни той. — Ще бъда в нашето посолство. — Той погледна към нея.
— А после? — В гласа й прозвуча само леко любопитство, нищо повече.
— А после — повтори думите й той, — днес сутринта е погребението на Андреас в централната джамия.
Тя помълча. Знаеше почти толкова за него, за да е наясно, че с това да апелира към чувствата му или да даде израз на безпокойството си, когато той демонстрираше професионално поведение, нямаше да постигне нищо.
— Значи, не е свършило — с безразличие каза тя.
Той я погледна.
— Работим, за да свършим. Сега не мога да спра.
— Знам — тихо каза тя.
Бяха на крайбрежната улица „Сен Мишел“. Движението беше слабо. „Нотр Дам“ се намираше вляво от тях. Той продължи, докато стигна началото на булевард „Сен Мишел“ и зави наляво. Спря зад паркирания камион, който снабдяваше с ресторантски продукти малкото кафене и изгаси двигателя. Обърна се към нея и спокойно й заобяснява.
— Онзи ден в моя апартамент — започна той, — когато сключихме пакта за честни взаимоотношения. — Той пак улови ръката й с едната си ръка и внимателно сгъна пръстите й с другата. — Всичко, което ти казах, беше истина — продължи той. — Само че не ти казах всичко.
— Да не мислиш, че не зная това?
Тя го остави да държи ръката й и втренчено се загледа в него, доколкото имаше смелост, без да казва нищо. Взираше се в очите му и устните му, за да открие и най-слаб трепет на съжаление. Такова нямаше.
— Нещата се случиха толкова бързо — продължи той, като погледът му се рееше някъде в далечината. — Когато получих бележката ти и след като Крисчън беше в безопасност, исках да изляза от играта. Просто да си тръгна и да забравя за всичко друго, освен теб и бебето. — Той я погледна. — Но не можех. — Той леко се отпусна назад на седалката. — Бях си тръгвал вече веднъж и си мислех, че никога повече няма да се върна. — Той понечи да каже нещо, но, изглежда, размисли. Когато пак заговори, думите му бяха по-добре обмислени. — Когато се случи това във „Фуке“, аз се озовах по средата на същото това нещо, с което бях живял през целия си живот. Тероризъм, войни, внезапна смърт, болка, страх, предателства, лъжи, измама, всички съставки, които се съдържат в един среден ден в Близкия Изток. — Той притисна ръката й към устните си. — Но за пръв път, дори насред цялата тази разруха, се почувствах жив. — В очите му имаше сълзи. — Заради теб.
Неговата неувереност, чувствата, които не скриваше, й създаваха едно усещане на увереност в неговото държане, което никога преди не бе изпитвала.