— Е, и каква е присъдата? — попита тя с тих глас.
Реми я взе в прегръдките си.
— Трябва да поговорим за всичко — тихо отвърна той. — Когато всичко свърши, трябва да отделим двадесет и четири часа, само за да си говорим. — Пусна я, за да може да се вгледа в очите й. — Има толкова много неща, които искам да ти кажа.
— Когато всичко свърши — повтори тя. — И кога ще стане това?
Хладнокръвието му отново бе неуязвимо.
— Ако всичко мине добре, по обяд.
Лекси го слушаше внимателно. Не друго, а само собственото й чувство за оцеляване я караше да бъде настоятелна. Забеляза, че той пак се бе обърнал да я погледне и този път не отклони очи от неговия втренчен поглед, съзнавайки много добре, че той може да разгадае страха в нейните очи.
— А, ако не — попита тя, — тогава какво? Да не би да се предполага аз да забравя? Просто да се престоря, че нищо не се е случило, че тебе те е нямало?
— Това е рискът, който трябва да приемем — отговори той с възможно най-безучастния си глас.
— Ти каза, че ме обичаш — продължи настъпателно Лекси. — Ако ме обичаш, няма да го направиш. Веднъж си бил напуснал. Направи го пак.
Реми запали колата.
— Не мога — каза той и сви бързо по улицата.
Когато пристигнаха в неговия апартамент десет минути по-късно, той спря на няколко метра от входната врата. Тя за миг си помисли, че е променил решението си, че ще се качи горе с нея и двамата заедно с Крисчън ще се махнат оттук.
Той пак я взе в прегръдките си.
— Ще се върна за теб по обяд. Ако закъснея, няма да е много, в най-лошия случай ще ти се обадя. — Той постави ръцете си на раменете й и я застави да го погледне. — Обещавам.
Тя бавно кимна и улови главата му с ръце, като няколко секунди го оглежда внимателно. Мигът обаче отмина и тя видя, че той не иска да я допусне до себе си. Едновременно ядосана и предизвикана, тя го пусна и леко кимна в знак на съгласие. Отвори вратата на колата и слезе. Тръгна бавно по улицата към входа на неговата сграда, без да се обръща да го погледне. А когато се обърна, него вече го нямаше.
Тридесет и първа глава
Реми спази обещанието, което бе дал на детектив Риалто.
Стария потвърди, че Тоглин, Бригите и Енрике вече са тръгнали и са на път за Париж, но не знаеше кого са оставили във вилата. В полунощ Джошуа, специалист по влизане с взлом, се срещна с Риалто и неговите хора там. Риалто, снабден със заповед за обиск, вече се беше уговорил с охранителната фирма да деактивират сложната система за предупреждение на Тоглин. Единствената дилема сега беше как да се получи достъп до къщата. Риалто искаше да позвънят на звънеца, да представят заповедта за обиск и да влязат. Макар че това беше най-ефективният начин за установяване дали къщата е празна, Реми и Стария се бояха, че ако вътре имаше някой, влизането през входната врата щеше да осигури време на съответния човек да унищожи важните документи или да изтрие компютърните дискове. Накрая решиха Джошуа да влезе и да осигури къщата преди влизането на полицията. След като влезеха вътре, Риалто и хората му щяха да действат самостоятелно, като приберат всички документи или всякакви инкриминиращи книжа от архива на Тоглин.
Джошуа се спря за миг на улицата, за да помисли. Нахлуването с взлом през входната врата беше твърде явно. Единствената друга възможност беше да се счупи прозорец на първия етаж. Той извади от джоба си носна кърпичка, уви я около ръката си и се приготви да счупи прозореца. Пое си дълбоко дъх и се покатери по решетката отвън, като проверяваше при всяка стъпка дали дървото ще издържи тежестта му. Когато стигна до прозореца на първия етаж, надникна вътре. Стаята беше тъмна. Като внимаваше да не изгуби равновесие, той удари силно стъклото с юмрук, веднъж, два пъти, три пъти, докато то накрая се строши. По кърпата изби кръв. Той затаи дъх. Зелените светлини на кутията започнаха да премигват в знак на това, че алармената система е деактивирана. Той се повдигна на ръце и се хвана за горния край на рамката на прозореца, като с провисналите си крака изби останалото стъкло, докато се увери, че ще може да мине през отвора. Внимателно залюля крака във въздуха и като продължаваше да се държи за рамката, най-после се промъкна вътре и се приземи в стаята. Застана неподвижно, почти без да смее да диша. Заслуша се, чакайки да чуе стъпки. Нищо. Той се промъкна по коридора, поспря се да чуе някакви звуци, които да дадат да се разбере дали е сам. Нищо. Влезе в друга стая. Никой. Тръгна бавно по коридора и внимателно провери останалите стаи. Пак нямаше нищо. Качи се по стълбите и се намери в антрето, откъдето продължи към библиотеката. Поспря се и се заслуша. С бавни движения се приближи към стъклото на прозореца. Кучетата не се виждаха никъде. След като провери трапезарията, кухнята и всекидневната, той най-сетне се убеди, че къщата е празна. Отправи се към входната врата и я отвори. Риалто влезе с хората си. Бяха повикани подкрепления, които вече бяха започнали да пристигат.