Мъжете работеха бързо, чупеха шкафчета за документи, събираха документите, изнасяха компютрите и претърсваха вилата за всякакви инкриминиращи доказателства. Докато екипът работеше, Джошуа и Риалто отидоха до ливадата към малката къща, която се бе използвала за излагане на предметите на изкуството на Тоглин. Вратата беше открехната. Мъжете я отвориха. Джошуа пипнешком потърси ключа на стената, намери го и го щракна. Прожекторчетата на тавана осветиха стаята. На пода до скулптурата на Бранкузи лежаха телата на две жени, застреляни от упор в главата.
Единственият път, когато Лекси бе идвала в апартамента на Реми, той й се бе сторил разхвърлян, необитаван, студен, анонимен и непривлекателен. Минималистичен шик, бе решила тя — съдържаше всичко, което му бе необходимо да води война от всекидневната си. Сега, когато влезе, той й заприлича на някакво съчетание от детска стая, будоар и бойно поле. Куфарът на майка й лежеше отворен на пода, дамско бельо и други дрехи бяха немарливо разпилени, обувките й бяха наредени край бюрото на Реми.
Имоджин отвори вратата. Тя се представи и подаде ръка. Лекси се ръкува и се готвеше да попита за майка си и бебето, когато Сорша излезе от спалнята с Крисчън.
— Току-що го подмених — каза тя и подаде бебето на Лекси.
Тя го гушна в ръце и му заговори тихо, като леко потри носа си в неговия. Детето загука доволно и зарита в ответ с крачета.
— Не мога да повярвам — каза Лекси с гърлен глас, прегракнал от дните и нощите на плач, на разговори, на спорове и на пълна умора. — Просто не мога да повярвам, че той е пак при нас.
— Нямаш си представа колко се успокоих, като те видях — възкликна Сорша и нежно притисна дъщеря си в прегръдката си. — Седни, макар че този човек май няма подходяща кушетка.
Лекси придърпа един дървен стол, седна и забеляза, че Имоджин я преценява с поглед.
— Благодаря ви за всичко — каза тя, като леко прикриваше неудобството си. — Предполагам, че Реми ви е разказал всичко.
— Само това, което трябва да знам — отговори Имоджин и внезапно ирландският й акцент стана по-ясно доловим.
— Клетото момиче се налага да спи в спален чувал на пода — обясни Сорша. — Този човек има само едно легло. Слава Богу, успяхме да намерим някой, който да донесе кошарка за бебето. Но не знам ти къде ще спиш.
Лекси само поклати глава, като още стискаше Крисчън.
— Не се притеснявай за мен. Аз съм толкова щастлива, че съм тук при малкото ми бебенце. — Тя потърка с носа си вратлето му, преди да погледне към майка си. — Имаш изтощен вид.
— Добре съм — отговори Сорша. — Или поне се чувствам така, откакто доведоха бебето тук. А сега дойде и ти. Просто съм много благодарна. — Тя погледна към Имоджин. — Макар че още не съм сигурна на кого да бъда благодарна. Вие знаете ли?
Имоджин сви рамене.
— Благодарете просто на Бога — каза тя. — Това винаги е най-сигурно.
Лекси прекара ръка през буйната си разчорлена коса и приглади смачканата си блуза, като внезапно осъзна как изглежда.
— Доста напрегнато е било, нали? — Тя обърна погледа си към Имоджин. — Знаете ли какво се е случило?
— Ще отида да направя чай — в отговор каза Имоджин. Тя се изправи и добави: — Можем по-късно да поговорим за всичко. Мисля, че майка ви има нужда да подремне. Тя почти цялата нощ не спа.
— Имам нужда само да изляза от тук за няколко часа — каза Сорша. — Тя се обърна директно към Имоджин. — Сега, след като Лекси е вече тук, можете ли да ми разрешите да се поразходя из квартала? Искам да взема малко въздух.
Имоджин се запъти към кухнята и извика през рамо:
— На вас никога не ви е било нужно да искате разрешение. Вие сама не искахте да си тръгнете, защото се бояхте, че аз ще си тръгна с бебето.
Лекси се наведе напред, като продължаваше да държи Крисчън. Гласът й беше загрижен.