— Сигурна ли си, че се чувстваш добре?
— Моето чувство за добро физическо състояние значително се разшири. Когато бях сама в „Меридиен“, чувствах се ужасно. Когато този Реми ли, или както там се казва, се обади и ми съобщи, че бебето е в безопасност, изпитах облекчение, макар че не бях напълно убедена, че това е така. След като пристигнах тук и взех Крисчън в ръцете си, се успокоих. Но дали се чувствам добре? — Тя поклати глава. Не, не се чувствах добре, докато ти не влезе през вратата — чистосърдечно си призна тя.
— Съжалявам — започна Лекси, но Сорша я прекъсна.
— За какво? Сега поне всички сме заедно.
— Не съвсем — каза Лекси.
Сорша се намръщи.
— Къде е той?
— На работа — отговори тя и леко се усмихна. Сякаш той беше в някоя служба, където трябваше да стои осем или десет часа на ден, преди да се прибере спокойно вкъщи за вечеря.
Лекси се изправи. Бебето тихо гукаше, пъхнало два пръста в устата си, а по брадичката му бяха потекли лиги. Сорша също се изправи.
— Защо не излезеш за малко — предложи Лекси, като направи мълчаливо жест към кухнята.
Сорша я разбра. Тя се скри за кратко в спалнята, а когато се върна, носеше чантичката си. Извика на Имоджин, че ще се върне след два часа, и се обърна към вратата, за да я отвори.
— Имоджин ми даде назаем този мобилен телефон — каза тя. — Мисля, че е време да си взема свой, какво ще кажеш?
— Добре дошла в двадесет и първи век!
Лекси предпазливо влезе в кухнята и забеляза как някога абсолютно чистият плот беше затрупан с бебешки шишенца, кутии с мляко на прах и няколко изцапани с червило чаши за кафе. Като отвори хладилника, й стана смешно, когато видя, че специалното кафе на Реми, хайверът и шампанското му са заменени от истинска храна за хора, които редовно се хранеха у дома. Имоджин беше направила чай. Тя взе подноса с чашите, лимона, млякото и чайника и направи знак на Лекси да я последва във всекидневната. Там остави подноса върху бюрото и вдигна поглед.
— Как го пиете?
— Само с малко лимон — отговори Лекси и пак седна с Крисчън в скута си. Тя изчака Имоджин да сервира чая и остави чашата на масата до стола си.
— Какво ви каза Реми?
— Само да оставя бебето тук, при майка ви, и да остана, докато вие пристигнете.
Лекси помисли малко, преди да реагира:
— Само това ли знаете?
Имоджин кимна.
— Да.
Лекси се премести напред на стола си. Въпреки остатъка от противоречиви чувства и известното недоверие, които оставаха помежду им, тя се чувстваше принудена да разговаря с жената. Все пак долавяше, че някъде под розовия цвят на лицето й, червената като морков коса, блудкавите й кестеняви очи и усещането за пасторален покой, тя бе живяла целия си живот сред жертвите по света. Трябваше да научи нещо за това.
— Вие с него ли работите?
— Ще трябва да попитате него.
Лекси кимна.
— Разбирам — каза тя, подготвена да не се рови повече в нещо, което явно не бе на лице.
— Защо не ме попитате това, за което мога да ви дам отговор?
— Например?
— Какво изпитва той към вас?
— Не ми е минавало през ума — отговори Лекси, като се запита накъде вървеше този разговор.
— Той е влюбен във вас — заяви Имоджин без предупреждение.
Дори да се бе изненадала, Лекси го скри.
— Защо ми казвате това?
— Защото той е бил вече в ада и аз не искам пак да ходи там.
Думите й трудно си проправяха път. Лекси не знаеше какво точно да каже. Като се уповаваше на малкото, което знаеше, попита:
— Развода му ли?
Имоджин леко се усмихна.
— Това е най-малкото — отговори тя и замълча.
Лекси премери думите си.
— Защо не кажете това, което искате да кажете?
— Вие влюбена ли сте в него?
Макар че въпросът я сепна, Лекси реши да отговори честно.
— Да — само каза тя, — мисля, че съм влюбена.
Имоджин си пое дълбоко дъх.
— Ние с него имахме връзка — започна тя. — Не, не беше нещо важно, мисля. Той… — Тя потърси верните думи, преди да продължи. — Беше такова време в неговия живот, когато той не бе в състояние да изпитва нищо, а аз случайно бях на разположение. — Тя поклати глава. — Интересно е, че дори и преди трагедията той, изглежда, не изпитваше нищо особено към жените, с които спеше. Човек може да каже, че аз се възползвах от него. Знаех, че той всъщност не е с мен, дори когато бяхме заедно, но по онова време той беше полужив.