Лекси я гледаше съсредоточено.
— Ако беше някой друг човек, или ако не го знаех как страда, не бих изтърпяла равнодушието му, защото, повярвайте ми, той беше равнодушен към мен. Но аз го приех, защото изпитвах чувства към него и знаех през какво трябваше да премине.
Това твърдение си изпроси въпроса.
— А през какво трябваше да премине?
Имоджин се поколеба само за миг, преди да отговори.
— Той изгуби единственото си дете, сина си. Момчето беше едва на седемнадесет години, когато го блъсна кола на германския аутобан. Реми го бе оставил на системи в продължение на две седмици и след това взе решението да изключи системите. Момчето имаше увредени мозъчни функции.
Лекси в шок я изчака да продължи.
— Не само че беше изгубил детето си, но и започна да се самообвинява. Момчето бе карало колата на Реми, когато гумата се спукала. Когато излязло от колата да смени гумата, точно тогава другата кола го блъснала. — Тя помълча. — Това е поне официалната версия.
— Какво искате да кажете?
Имоджин си пое дъх.
— Защо ли ви разказвам всичко това? — реторично запита тя и след това си даде отговор на въпроса. — Защото всички ние живеем живот, който се основава на лъжи. Защото Реми беше излязъл от играта, докато не те срещна и не му се наложи пак да се върне. — Тя поклати глава. — Това не е за него вече. Той вече не изпитва същото. Може би е време да научи истината. — Тя жално изгледа Лекси.
— Какво искате да кажете?
— Мисля, че Стария най-после ще му каже.
Лекси пребледня.
— Кой е Стария?
— Шефът. През цялото време досега той не го сподели с Реми, защото продължаваше да се надява, че Реми ще се върне при нас цял и невредим. Боеше се, че истината ще го превърне в чудовище, което търси само отмъщение. Стария искаше да запази тази добре настроена машина така, че да продължава да функционира с малко състрадание.
Лекси стисна бебето още по-близо до себе си и попита:
— Какво всъщност е станало?
Имоджин я изгледа за миг, може би, за да провери дали е готова да я изслуша. Историята не беше никак красива.
— На Стария му се обадиха по телефона. Когато Реми разбра, момчето вече беше отведено в болницата. Ние пристигнахме там почти по същото време като него. — Тя погледна към Лекси. — Някой беше оставил експлозив в колата на Реми. Бомбата е била програмирана да избухне при скорост от 130 километра в час. — Тя сви рамене. — Момчето е ускорило до 130 и тогава е станало.
Гласът й звучеше напрегнато.
— Той не видя ли колата? Не поиска ли да види полицейския доклад?
— Ние му дадохме фалшивия доклад за спуканата гума и за избягалия нарушител. Не, не поиска да види колата. Итън беше мъртъв и Реми не искаше да вижда нищо. Беше съсипан.
До този момент Лекси всъщност изобщо не се бе замислила за миналото на Реми, може би, защото настоящето му изглеждаше така неясно, а бъдещето така безрадостно. Кой е той, запита се Лекси, като остави въображението си да се прехвърли към още една недовършена история.
— Не знам какво да кажа.
За пръв път всякаква насмешливост в гласа на Имоджин бе изчезнала.
— Само ми дайте уверение, че няма да го нараните.
— Няма — тихо каза Лекси, — няма да го нараня. Обещавам ви.
— Нека той ви разкаже за своя син.
— А ако не го направи?
— Ще го направи.
В очите на Лекси имаше сълзи, когато тя се присегна да докосне ръката на Имоджин.
— Какво ще стане с вас?
— Аз заминавам за известно време в домашен отпуск — безгрижно каза тя. — Връщам се в Дъблин.
— Аз ви дължа толкова много — каза Лекси неуверено. — Най-малкото ви благодаря за това, че сте спасили живота му.
Имоджин сви рамене.
— Може би — замислено каза тя. — Но вие му предлагате една нова възможност. Това е по-важно.
Тридесет и втора глава
Али Карим пристигна на летище „Бурже“ в предградията на Париж на борда на един от частните си фолкони. Неговият охранител и момче за всичко, Халил, беше с него, човек, който вярно му беше служил през последните тридесет години. Една изолирана част от пистата беше запазена за частни машини и коли. Когато Али слезе от самолета, мерцедесът на шурея му го чакаше на пистата. На кормилото беше Енрике. Али носеше куфарче за документи, а Халил два куфара, по един във всяка ръка, които Енрике веднага взе от него, след като целуна ръцете му. Али задържа своето куфарче, а докато седяха на задната седалка по време на пътуването до джамията, то остана в скута му.