Всичко стана толкова бързо, че никой не разбра какво се е случило. Реми обаче знаеше. Всичко се бе разиграло пред очите му в забавен каданс. Той видя как тя грабна пистолета на Дерик. И разбра. Необходими й бяха само миг-два, за да налапа дулото на пистолета в уста. Дерик се обърна и понечи да й отнеме оръжието. Бе твърде късно. Прозвуча изстрел. Обзет от пристъп на абсурдно състрадание, Реми усети как очите му се напълниха със сълзи. Жената се смъкна на земята, главата й вече представляваше само една буца от зейнали дупки и плът, кръвта се лееше от раната и цапаше земята. Реми си пое дълбоко дъх. Ръцете му трепереха.
Спомените му за всичко останало бяха бледи. Чу гласове, викове на ужас, сирени завиха в далечината, звукът им се носеше откъм улицата пред джамията. Той съзнаваше, че край него тичаха хора и нови високи гласове издаваха заповеди на онези, които бяха останали в пределите на двора. Чу неколцина души да се възмущават и да протестират, някои на арабски, други на френски, като възразяваха срещу оскверняването на святото място. Органите на реда не обърнаха внимание на протестите и продължиха да придвижват хората на групи през двойната врата, която водеше към улицата, или вътре в сградата. С крайчеца на окото си Реми видя Ханс Фелс да се навежда над безжизненото тяло на Бригите Тоглин Карим. Той се обърна, когато лекарят покри главата на жената и горната част на тялото й със сакото си. Бавно тръгна към вратата и извади цигара. Ръцете му трепереха така, че с труд запали клечката кибрит. Когато излезе навън се облегна се на стената на джамията и видя как всички престъпници бяха натоварени в полицейска кола без отличителни знаци. Не можеше да се помръдне. Отнякъде чу глас да го вика. Обърна се. Дерик Ландън му подхвърли малко пакетче.
— Ето — каза той, — дайте го на Лекси с поздрави от мен.
Това изненада Реми. Той замалко не улови пакетчето.
— Кажете й, че това е единствен екземпляр — добави Дерик полуухилен. — Но тя ми остава длъжница.
Реми внимателно изгледа мъжа. Ако тя му бе длъжница, той знаеше какво иска. Но трябваше да го накара да го изрази с думи.
— Какво искате?
— Да ми се отплати със същото.
— Ще й предам.
Дерик се усмихна.
— Ще се видим ли пак?
Реми сви рамене.
Докато вървеше към чакащата го кола, мислите му бяха изцяло насочени към Бригите. Той й отдаваше дължимото. Ако имаше някой, който да разбира отчаянието й, това бе той. Качи се в колата и едва-едва поздрави Стария и Антон, преди те да потеглят бързо от джамията. Не мислеше за нищо друго, освен за нея, докато гледаше през стъклото преминаващите гледки. Дори ситуацията да беше различна, тя бе направила това, което всеки изгубил детето си е могъл да направи, ако имаше смелост. Той бе преминал през болката да иска да сложи край на живота си след смъртта на сина си. Бригите Тоглин бе действала в отчаянието си. Той се отпусна назад на седалката и си пое дъх. Толкова много пъти бе близо до това и вероятно все още би живял в такова безжизнено състояние на нерешителност, ако не се бе появило едно ново усещане за надежда. Докато красивите архитектурни чудеса преминаваха покрай него, когато колата пътуваше от „Пон Ньоф“ до Левия бряг, той знаеше, че най-сетне бе излязъл от тази фаза на траура си. Нямаше никога да го забрави, но сега имаше нещо друго, за което да живее и за да остане паметта на сина му жива завинаги. Лекси.
Тридесет и четвърта глава
Тя чуваше звуците на далечното движение. Той я водеше бързо напред по последния сектор с бетон, докато стигнаха началото на планинския път. Швейцарският войник я огледа и за миг тя действително повярва, че той ще насочи своя автомат „Хеклер унд Кох“ към нея. Ала това беше остатък от една друга история, преди Крисчън да беше избавен и преди светът да беше научил за залавянето на Али Карим и другите в парижката джамия.
Монтрьо и за двамата беше една недовършена история, и за двамата по различни причини. И на двамата им беше необходимо време да са сами заедно, ден или два, не повече, преди да се впуснат в това, което, както и двамата подозираха, щеше да се окаже останалата част от живота им. Сорша се грижеше за Крисчън в парижкия апартамент на Реми. И двамата бяха в безопасност и сред удобства, макар че Реми беше преживял шок, когато влезе и завари преобразения си апартамент от почти необитавано жилище в един пълен хаос. Лекси трябваше да освободи вилата, да върне ключовете и да продължи нататък. Монтрьо изглеждаше най-естественото място, където можеше да отиде.