Лекси бе останала до него през всички етапи на болестта му, а Ник точно и сякаш по график изстрадваше всички учебникарски симптоми на заболяването. Точно тогава той бе започнал да говори за това как си представя живота без него, за морските приливи и отливи, за изгряващото и залязващото слънце, за календара, който следваше своя ред на дните, месеците и годините, телевизионните програми, излъчващи своя договориран сезон и, естествено, Лекси, която продължаваше да изпълнява своите досадни ежедневни задачи в живота си, за който той знаеше, че ще продължи и без него.
Когато Ник почти се бе покорил на съдбата си, неговият лекар му се бе обадил, да му разкаже за едно експериментално лечение, провеждано в Швейцария, където се прилагали някои лекарства и токсични коктейли на химиотерапия, което не било още одобрено от Федералната служба по лекарствата. А ако и те не подействаха, последният му шанс бе трансплантация на костен мозък. Доктор Ханс Фелс, един от най-изтъкнатите европейски онколози, имаше възможност да вмъква пациентите си във всички списъци на евентуални съвместими донори. По ирония на съдбата, Фелс също бе и привърженик на „рационалната евтаназия“, или по-мъглявата й братовчедка „смърт с достойнство“. Не по-малко привлекателно беше и обстоятелството, че частната клиника на доктора в Монтрьо, равноотдалечена от гробището и казиното, предлагаше нещо, което Ник никога не би могъл да получи в Ню Йорк. Анонимност. Той беше прекалено прочут, лицето му беше прекалено добре познато от ежедневните му вечерни предавания и не можеше да се радва на какъвто и да било личен живот, особено след като вестниците бяха вече отпечатали статиите за болестта му, а телевизионната компания беше излъчила съобщение по повод отсъствието му от страната. И той, и Лекси изтръпваха при мисълта, че всичко можеше да свърши с това, той да застане във фокуса на предавана по телевизията съдебна битка, или тема на безброй уводни статии, които обсъждат дадени основни човешки права.
Лекси беше останала потресена, когато по време на първия му трансатлантически телефонен разговор със специалиста, Ник бе заявил на доктор Фелс с изненадващо лишен от злост глас:
— Така или иначе, дали ще ме излекувате с лекарства, или ще умра, вие ще сте последният ми кадър.
Лекси бе до него, докато всичко това продължаваше. Двамата решиха да заминат за Швейцария.
Месец след началото на лечението прогнозата не бе добра. Той не бе реагирал така, както лекарите бяха очаквали.
Дни и седмици наред след смъртта на Ник, Лекси живееше с усещането за такава крайна празнота, че й беше трудно да повярва, че един ден може отново да се почувства изпълнена с живот. Беше се погледнала в огледалото и се бе ужасила от образа си в него. Несресана, немита, изпаднала във физическо безредие, тя бе прекарвала дните си, тъпчейки земята край вилата, принудена да мие подовете, да изтръсква чекмеджета, да изпразва кашони, да трупа вързопи дрехи, които да мести от една влажна стая в друга, да ги събира на купчини, които да запази или изхвърли, преди да рухне от пълно изтощение на пода и да се разплаче. Изпитваше нужда да не спира да се движи, да бъде в постоянно движение. Всеки път, когато телефонът иззвънеше, тя оставаше в прикритието на телефонния секретар и слушаше думите на съчувствие, изричани от приятели и познати, без изобщо да им отговаря. Често, преди да изгрее слънцето, тя се измъкваше от къщата да се скита от брега на езерото до предпланините на Алпите, безцелно, без всякакъв интерес към заобикалящата я местност. Докато вървеше бавно, възстановяваше в ума си всяка подробност от последните две години — от появата на първите симптоми, до мига, в който Ник бе издъхнал.
Бе изминал един месец и урната с прахта на Ник стоеше върху полицата над камината в стаята, която някога им беше спалня. Тя имаше дълг към него — да го погребе по начина, по който той бе пожелал, но не можеше да събере смелост да замине за Париж и да пръсне прахта му по Шан-з-елизе. Една вечер, когато най-сетне й се бе приспало, телефонът иззвъня. Тя машинално вдигна слушалката. Беше Сорша.
— Кога ще си идваш у дома — бе я попитала майка й с тревога в гласа. — Не можеш да стоиш вечно там.
На Лекси не й беше минавало през ума, че може да направи точно това.
— Защо?
За миг Сорша се поколеба.
— Ами, най-напред, защото ми е мъчно за теб, а на второ място, като стоиш там сама с това, нищо няма да промениш.
Лекси не знаеше как да отговори на това. Имаше толкова много спомени, някои от тях болезнени, други горчиви, всичките прикриващи неясния гняв, който тя веднъж се бе опитала да определи. Истината беше, че Лекси нямаше никакво желание да се връща у дома, макар че съзнаваше, че като отлага пътуването от Монтрьо за Париж, тя фактически отлага неизбежното — да се завърне в Ню Йорк и да продължи живота си.