Секунди по-късно бомбата избухна, като превърна мерцедеса в пламтяща купчина усукан метал.
Следващото нещо, което Реми си спомняше, беше, че стана от масата, която вече не беше там и като продължаваше да стиска салфетката, просто остана прав, зашеметен и в шок. Опитваше се да намери разумно обяснение за хаоса.
Детонацията причини оглушителна експлозия, която прокънтя в радиус от три пресечки на юг към площад „Конкорд“ и на четири на север към Триумфалната арка, като изкърти прозорци, преви уличните лампи, смачка колите и разруши голяма част от терасата. Парчета от колата, в която беше бомбата, бяха грабнати и запокитени надалече от детонацията. Желязната рамка с ребра, която някога беше представлявала капак на двигателя, се поклащаше напред-назад на тротоара, а колелата бавно се търкаляха към центъра на павираната улица. Докато се придвижваше внимателно през отломките, Реми забеляза порцелановата урна. Тя се беше разчупила на няколко едри парчета. В този момент си спомни за красивата непозната, на която само преди минути като по някакво необяснимо чудо й беше дадено да държи едно бебе. Пристъпвайки през късчетата стъкло и купчините отломки, Реми се отправи към тротоара.
Лекси, изхвърлена назад и встрани към една от циментовите колони на бара, усещаше само, че държи разплаканото бебе в ръцете си. Докато наблюдаваше с ужас разиграващата се сцена на терасата и на улицата, невъзможно й беше наистина да повярва, че е жива и че детето, което държеше, притиснато към гърдите си, също е останало живо. Като възстанови равновесието си, тя отчаяно се опита да си спомни по какъв начин се бе озовала вътре в ресторанта и изпитваше признателност, че и тя, и бебето са оцелели, но не бе сигурна какво точно се бе случило, за да се стигне до тази касапница, която виждаше съвсем наблизо около себе си. Тя инстинктивно огледа внимателно бебето, за да провери, че не е ранено, след което бързо погледна към краката и ръцете си, преди да опипа лицето си, за да види дали няма следи от кръв. Точно в този момент я порази пълната, абсолютна тишина. Сюрреална и неподправена, сякаш времето беше спряло и светът бе свършил. И тогава, след вероятно само няколко секунди мъчителният покой отстъпи пред писъците, стенанията и виковете на ужас, преди сирените да завият и колите да спират със свистене на тротоара. Лекси си запробива път към терасата, разбирайки объркването на всички около нея, които можеха да се смятат за щастливци, докато се блъскаха и бутаха, за да се спасят, макар че това вече бе станало. Пушекът беше гъст и беше невъзможно да види нищо на повече от няколко крачки пред себе си. Бебето сега й бе така познато, както собствената й кожа, и тя инстинктивно покри детето с шала си.
Малцина от обядващите бяха имали късмета на Лекси и бебето, а също и на Реми. Като по чудо, докато Лекси се бе намирала в затворената зона за хранене, Реми се бе оказал настанен до носеща стоманена греда, един конструктивен детайл, който беше спасил живота му. Фотографиите на Версаче, които седяха на съседната маса, се бяха преобразили почти изцяло в червена кръв, а келнера го нямаше никакъв. Дебелият мъж лежеше проснат на пода със смъртоносна рана на главата, а ливанските матрони, все едно че си бяха останали в центъра на Бейрут. От четиримата иранци двамата, които бяха седяли най-близо до дебелия мъж, бяха превърнали добре поддържаните си съпруги в богати вдовици, докато другите, които бяха оцелели, щяха да заминат със семействата си за Бевърли Хилс следващата седмица, предпочитайки да поемат риска на по-естествените природни бедствия като земетресения, свлачища или горски пожари. Що се отнася до германския туристически автобус, паркиран на ъгъла, онези туристи, които се бяха оплаквали, че местата им са отзад, далече от панорамната гледка на предното стъкло, те бяха останали последни да слизат и следователно успяха пак да се качат вътре, след като прахта се слегна, със собствените си крака. Останалите бяха платили скъпа цена за превъзходната си гледка към архитектурата на Париж.
Като прекоси терасата, Лекси си наложи да не гледа към онези, които не бяха пощадени. Когато стигна до тротоара, наложи й се да мине покрай горящите останки на колата. Приближавайки се, видя части от тяло, крак и ръка, които се бяха заклещили между таблото и кормилото, както и един труп и една глава, които бяха преминали през предното стъкло и се бяха приземили безцеремонно по средата на уличното движение. Беше като сън. Застанала там, без да е в състояние да се откъсне, Лекси за миг се почувства в твърде голям шок, за да направи връзката между обезглавения труп с откъснати крайници на жената и бебето, което тя сега носеше сякаш беше нейно. Само преди минути жената бе жива, въвлече я в разговор и я молеше да вземе детето й при това — или поради едно ужасно стечение на обстоятелствата, или поради предумишления акт, който бе твърде потресаващ, за да го предположи. Лекси бе завладяна от паника. По гърба й изби пот. Полазиха я тръпки. Не беше подготвена за такова нещо. Не беше достатъчно смела, за да го преживее. След това, също така внезапно, страхът й отмина и се почувства цялата завладяна от пристъп на вина. Тя отчаяно се опитваше да се успокои, застави се да си припомни звуците, които беше чула само мигове преди взрива — птиците, пляскащи с крила, листата, падащи от дърветата, звънтежа на стъклото, което наподобяваше дрънченето на ледени кубчета в празни водни чаши. За да се успокои и за да успокои бебето, тя му каза няколко утешителни думи в малкото ушенце, като постави присвитата си длан под пухестата му главичка и притисна устните си към бузата му. Детето престана да плаче. Докато вървеше, опитваше се отчаяно да възприеме чудодейното си избавление и внезапно почувства, че някой я извежда настрани от горящата купчина метал. Оглеждайки се разтревожено, видя, че е същият онзи мъж, който бе седял до нея преди експлозията.