Триумфалната арка бе само на няколко крачки, в края на Шан-з-елизе, където неспирен кръг коли се люшкаха и завиваха покрай паметника, построен в чест на всички убити при други безсмислени актове на насилие. Лекси се спря, вдигна лице нагоре към плоския покрив на арката, туристите й изглеждаха дребни като мравки от мястото, където бе застанала на тротоара. Тя направи преглед на фактите в логически ред. Беше си поставила за цел да разпръсне прахта на покойния си съпруг, а светът бе изгубил разсъдъка си. „Обещай ми“, беше я умолявал Ник, когато умираше, „че когато това свърши, ще отидеш да обядваш във «Фуке», където те целунах за първи път. Обещай ми, че ще пръснеш прахта ми по Шан-з-елизе.“
Двамата в смарта бяха потресени, макар и да останаха невредими след взрива. Минаха няколко мига, преди някой от тях да може да каже нещо. Жената се беше свлякла на седалката си, видеокамерата бе останала нагласена в скута й, а спътникът й само гледаше сцената и бавно отбелязваше в ума си подробностите на катастрофата, като клатеше глава, отказвайки да вярва на очите си. Накрая жената се обади.
— Изпуснах го от поглед — само каза тя. — Дори не знам дали се измъкна или бе убит при детонацията. — Тя протегна глава навън през прозореца. — Писоарът е изравнен със земята — добави тя.
Спътникът й продължи да клати глава, дългата му коса докосваше леко страните му.
— Не мога да повярвам — рече той почти на самия себе си. — Видя ли жената?
— С бомбата ли?
— Не, другата.
— Коя друга?
— Онази, която взе бебето от нея, точно преди атентаторката да се взриви.
Тя се разтревожи.
— Какво искаш да кажеш?
— Жената — започна той с несигурен глас. — Дойде откъм терасата на „Фуке“ и тръгна към мерцедеса. — Той спря, изглежда, не бе в състояние да обясни какво е видял. — Ти сигурно дори не съзнаваш, че си я заснела. Беше изцяло погълната да проследиш целта до писоара.
Тя стисна здраво ръката му.
— Сигурно се шегуваш!
— Жената с бомбата й подаде едно бебе, преди да се взриви — повтори той.
— Ти видя ли я?
— Не успях да видя лицето й, но я видях как пое бебето и влезе вътре във „Фуке“.
— Какво по дяволите… — Тя поклати глава. — Аз се бях съсредоточила върху него, единствено върху него от момента, когато излезе от колата.
— Не й видях лицето или поне… — измърмори под носа си той, като все още не можеше да проумее всичко.
— Това е цяло нещастие — каза жената.
— Но знам кой го направи.
— Кое?
— Знам кой я видя — рече той и започна отначало. — Знам кой я видя, че взе бебето.
Тя се обърна на седалката си и се взря в спътника си.
— Кой?
— Реми — отговори той, гласът му все още не искаше да повярва на случилото се. — Той беше там. Седеше на съседната маса. Разговаряше с нея преди взрива.
Тя сякаш не разбираше думите му. На лицето й бе изписано озадачено изражение.
— Реми… — започна тя и спря. — Ти ще можеш ли да шофираш?
Мъжът кимна и запали двигателя.
— Да се махаме, по дяволите, от тука — рече тя.
Когато завиха зад ъгъла и се отправиха в противоположната посока на „Фуке“ жената се обади по мобилния си телефон. Разговорът бе кратък. Очевидно човекът от другата страна вече знаеше за избухването на бомбата. Жената веднага пристъпи към най-важното.