— Изпуснах го от поглед — каза тя. — Не знам дали е жив или мъртъв. — Тя изчака, като очевидно слушаше гласа, който говореше в ухото й. — Връщаме се. — Тя пак направи пауза. — Но има и нещо друго — продължи тя, след което разказа какво Антон, спътникът й, бе видял. Говореше бавно. Реми седял на терасата до жената, която бе изчезнала с детето. Пак замълча и изслуша другия, преди да отговори. — Не, Антон не е видял лицето й — добави тя, като се позова на спътника си, който ловко се промъкваше с малката кола в движението. И пак замълча, след което отвърна: — Това не е възможно. Тук е пълен хаос. — Кимна, докато слушаше. — Добре — рече накрая тя.
След като изключи телефона си, тя мълчаливо остана загледана право пред себе си. Антон беше този, който наруши мълчанието:
— Какво каза Стария?
Тя му хвърли бегъл поглед и сви рамене.
— Каза ми да не казваме нищо на Реми — отвърна тя, след което добави. — Той щял да се заеме със случая. Двамата е трябвало да се срещнат там на обяд. — И тя пак сви рамене, а смартът се справи с движението и зави в една от пресечките на Шан-з-елизе.
Докато линейките и полицейските коли пристигаха и заминаваха с ранените, а обзетата от нездраво любопитство публика се струпваше масово по цялото протежение на авенюто и по околните улици, като всички се информираха едни други с доста преувеличени разкази за броя на мъртвите и умиращите, Лекси внезапно забеляза мъжа, който бе стоял до нея. Обърнат с лице в противоположната посока, той бе застанал близо до вечния огън на гроба на незнайния войн в центъра на арката. Готвеше се да го доближи, когато телефонът му иззвъня. Тя си пое дълбоко въздух и спря. И какво всъщност щеше да му каже? Че когато прахта се бе слегнала, е могла да се опита да върне бебето на съответните власти? Но на кого точно? На някой полицай, в бюрото за изгубени вещи, а може би бе трябвало просто да зареже детето до обезобразената кола и да остави на така наречените съответни власти да се оправят със случая. Колкото повече се замисляше, толкова по-ясно съзнаваше, че друг избор нямаше. Ако бебето бе изгубено кученце, нямаше да има въпроси и нямаше да й се отправят обвинения. Щяха да я похвалят, че е спасила животното, изоставено от нехайните си и безотговорни собственици. Но това кутренце принадлежеше на човешкия род, то имаше своите права, то бе закриляно от закона, макар и — очевидно — не и от майка си.
Лекси бързо се отдалечи в противоположната посока.
Реми не я бе забелязал. Той слушаше съсредоточено гласа по мобилния си телефон, който сега притискаше към ухото си. Заслуша се.
— Ако знаехме — уверяваше го познатият глас, — не бих предложил да се срещнем там.
— Е, това ме успокоява.
— При тези обстоятелства, няма да се извинявам, че закъснях — каза гласът, след което попита загрижено: — Ти нали не си ранен?
— Не, нищо ми няма — отговори Реми, а мислите му бяха насочени към жената, която бе взела детето. А сега, в бъркотията, той я бе изгубил.
— Твърде съм зает, за да се срещам сега с теб. Довечера ще дойда в апартамента ти.
— Какво има? — попита Реми.
— Имаме проблеми. Ние го изгубихме в бъркотията.
— Ние ли? — попита Реми. — Нещо бъркаш местоименията.
— По-късно ще можеш да ми поправиш граматиката.
— Очевидно… — тихо каза Реми, след което изключи телефона.
Толкова за Париж през април, мрачно си помисли той.
Трета глава
Лекси бе достатъчно благоразумна, за да осъзнае, че това, което бе извършила, граничеше с неблагоразумието. Вървейки бързо в противоположната посока на Триумфалната арка, тя се опитваше да подреди мислите си. Бебето продължаваше да плаче. Тя го залюля внимателно в ръцете си и намери едно кафене. Лекият ветрец носеше зловонна миризма на изгоряла гума и опърлена плът. Хората около нея, седнали, прави или просто минувачи, описваха в мъчителни подробности къде точно се намирали, когато бомбата избухнала.
— Пеленки има в „Монопри“ — обясни й келнерът в отговор на въпроса, който Лекси му зададе, — а бебешка храна във всички аптеки. Има една аптека точно до „Монопри“ — продължи той, като отговори на следващия й въпрос — зад ъгъла. Но внимавайте… пазете се от падащи стъкла.
Лекси бе идвала в Париж достатъчно пъти, за да знае, че „Монопри“ беше скъп магазин от типа на „Файв анд дайм“, където се продаваше всичко — от храна до дамско бельо, грим, спално бельо и дрехи, както и чукове и отвертки. Като наближи магазина, тя се поспря, колкото да изхвърли мокрия си и изцапан шал в кошчето за боклук. Когато стигна до входа на магазина, поспря колебливо за миг между металните детектори, с които ловяха купувачите крадци, убедена, че алармата ще се включи, тъй като тя бе извършила най-голямата възможна кражба от всички. Бебето се размърда и сбърчи мъничкото си носле, сякаш се готвеше пак да се разплаче. Но скоро пак се гушна — нащрек и с широко отворени очи — в рамото на Лекси, като чу ласкавия й глас. Лекси взе количка и започна да избира бебешките дрехи: два цели памучни комплекта с ходила, плетени шапчици и камизолки, одеалца и лигавничета, два биберона и чанта за през рамо за пеленките за еднократна употреба, които, както й обясниха, били на по-долния етаж, където се намирала и бебешката пудра. Тъкмо когато се готвеше да потърси касата, Лекси зърна „индианска“ чанта за носене на бебета и си даде сметка, че има нужда точно от това, за да се прибере в хотела с детето и покупките си. Само като погледна към друга купувачка, се оказа достатъчно тя да дойде и да й помогне. Непознатата не само свали чантата от рафта, но й оказа помощ, като я препаса на тялото й и настани бебето удобно вътре. Лекси благодари на жената и се отправи към касите с безкрайно дългите опашки. За нейна изненада чакащите отстъпиха реда си на майката, цялата натоварена с пакети, която носеше невръстното дете. След като касиерката маркира чантата за носене и свали етикетите, Лекси започна да трупа покупките си на тезгяха. Тя плати и слезе на долния етаж за други принадлежности, които вземаше от рафтовете, след това последва продавачката в тясното помещение с маса за преповиване на пеленачета.