В количката си тя сложи новите пакети. Тръгна по Шан-з-елизе, отправяйки се към хотела си. Откъм ресторант „Фуке“ продължаваше да се носи пушек, макар че рядко се чуваше сирената на полицейска кола с неприятните й вопли, които навяваха спомени за други лоши часове от историята на Франция. Когато наближи авеню „Жорж V“ разбра, че ще е почти невъзможно да хване такси, което да я закара до хотела й на Левия бряг. Тя продължи по авенюто и стигна „Пон Алма“, където мостът прекосяваше Сена. Спря се. В хотела се беше регистрирала като неомъжена, а сега се връщаше там след първата си следобедна разходка като самотна майка. Дали беше необходимо да дава обяснение на портиера? Дали това го интересуваше? Лекси мълчаливо се смъмри, защото ясно разбираше, че има и по-важни неща, за които да се тревожи, от това какво ще си помисли портиерът, когато се появи на рецепцията и поиска веднага да сложат кошче в стаята й. Някакъв луд току-що бе взривил половината Шан-з-елизе, прахта на съпруга й беше изчезнал завинаги, пръснат от лекия ветрец, който разнасяше частици от други безпомощни покойници, а тя си бе тръгнала от там с нечие чуждо бебе, което сега зависеше от нея за всичко и което, между другото, нямаше име, или поне Лекси не знаеше да има. Това й мина през ума за миг. По цялото авеню „Жорж V“ бяха разположени модни магазини. До „Ван Клееф“ и „Арпелс“, от другата страна на „Шанел“ и „Ескада“ беше „Кристиан Диор“. Лекси продължи към моста и внезапно съзнанието й се проясни. В този миг мина свободно такси и тя вдигна ръка. Таксито спря. Шофьорът слезе, за да й помогне да остави покупките си в багажника. Лекси вече щеше да влиза в таксито с бебето, когато докосна леко с устни челцето на детето в ритуала на символично кръщене и го скрепи с целувка. За него това беше идеалното име. Кристиян. Христиан. Крисчън.
Четвърта глава
Реми се разхождаше по брега на Сена. Той бе тръгнал към апартамента си, но мислите му още бяха заети с жената и бебето. Помнеше лицето й, всяка черта от него, всяка мимика, всяка сълза. Спомняше си ужасения поглед в очите й така ясно, както когато се бе опитал да я убеди да изчака на тротоара и да не се връща при масата си. Тогава не беше проумял паниката й. Сега я разбираше. Урната съдържаше прах, прахта на човек без съмнение. Но чия? Самоличността на човека, чиято прах се намираше в урната, очевидно бе по-маловажна от това да се разбере защо жената-бомба й бе дала бебето. Ако двете не се познаваха, беше наистина цяло чудо, че детето бе пощадено. А ако са се познавали, дали бяха действали по план? Трудно му беше да се концентрира върху фактите. Проклинаше се, че й се бе доверил, че ще го чака на тротоара. Несъмнено способността му да разсъждава бе отслабнала. Единственото, което знаеше със сигурност, беше, че независимо от това коя бе красивата непозната и независимо от съпричастността й към терористичния акт, тя бе като лъч светлина в мъглата. Въздействието й върху него се бе проявило мигновено. За пръв път от години някой го бе развълнувал и го бе накарал да се почувства жив.
Като отмина „Пон Ньоф“, Реми бързо се запъти към улица „Рю Мазарен“, където живееше, отвъд площад „Оноре“ и засадената с цветя площ около детската площадка. Каквито й резерви да имаше за Париж, — а той имаше много такива, — въпреки всичко той го считаше за най-красивия град на света. Макар и да бе роден тук и да бе живял с прекъсвания дълги години, оставаше си чужденец, изгнаник, далече от собствената си родина. Правото му да пребивава в Париж обаче по никакъв начин не обуздаваше вълнението, което изпитваше, когато се разхождаше по широките булеварди, когато прекосяваше грижливо поддържаните градинки със симетрично засадени лалета и причудливо подкастрените храсти, или когато се заглеждаше в островърхите кулички от осемнадесети век или църквите от шестнадесети, когато се скиташе по павираните улици и минаваше през оживените пазари на открито. За разлика от други големи европейски градове, чиито сгради носеха белезите от опустошителните бойни действия на войната, или чиито паметници на лишени от ореола си герои или свалени от власт потисници стояха като каменни изображения от срамни времена, Париж си оставаше непокътнат. Доколкото Реми можеше да се върне назад в спомените си, Париж беше символът на взаимоотношението любов–омраза, което той изпитваше към французите. От една страна, обожаваше тяхната чувствителност към всякакви плътски неща. От друга страна, той ненавиждаше това как те непрестанно сменят позицията си заради самото изкуство. За Реми Париж беше любовна среща за една нощ с красива жена. Ласкаеше се, че се радва на нейната компания, беше стимулиращо, че е понесен във вихъра на нейното вълшебство, беше приятно да се знае, че връзката няма да бъде дълготрайна.