— Хайде ставай, Уил — заповяда сир Веймар. — Тук няма никой. Няма какво да ми се криеш под шубраците.
Уил неохотно се подчини.
Сир Веймар го изгледа с укор.
— Няма да се върна в Черния замък с провал още на първия ми обход. Ще ги намерим тези хора. — Озърна се. — На дървото. Бързо горе. Огледай за огън.
Уил се обърна, онемял. Нямаше смисъл да спори. Вятърът се усили. Прониза го. Добра се до ствола на сиво-зеленото стражево дърво и започна да се катери. Дланите му скоро станаха лепкави от смолата и той се изгуби сред игличките. Страх изпълни корема му като къс месо, което не можеше да смели. Шепнейки молитва към безименните богове на леса, той измъкна камата от канията и я стисна между зъбите си, за да освободи ръцете си за катеренето. Вкусът на студеното желязо в устата му го успокои. Гласът на лордчето отдолу го сепна.
— Кой е там?
Уил долови несигурността в този вик. Спря да се катери, ослуша се и погледна.
Лесът се отзова: шумоленето на листата, леденият ромон на потока, далечното бухане на снежна сова.
От Другите — нито звук.
Уил улови движението с крайчеца на окото си. Бледи силуети, плъзгащи се сред дърветата. Извърна глава и мерна бяла сянка в тъмнината. Сянката изчезна. Голите клони леко се размърдаха от вятъра и се сплетоха като чворести пръсти. Уил отвори уста да извика, но думите замръзнаха в гърлото му. Сигурно се лъжеше. Сигурно бе само някоя птица, отразеният сняг или някакъв фокус на лунната светлина. Какво всъщност беше видял?
— Уил, къде си? — извика сир Веймар. — Виждаш ли нещо? — Въртеше се бавно в кръг, станал изведнъж доста предпазлив, и стискаше дългия меч. Изглежда, и той като Уил ги беше усетил. Не се виждаше нищо. — Отговори ми! Защо е толкова студено?
И наистина беше студено. Смразяващо. Уил потръпна и се притисна плътно до клона с лице, опряно в кората на смърча. На бузата си усещаше сладникавата и лепкава смола.
От притъмнелия лес изникна сянка. Застана точно пред Ройс. Висока, длъгнеста и яка като стари кости, с бяла като мляко плът. Бронята й менеше цвета си с всяко помръдване: тук бяла като пресен сняг, там — черна като нощ, изпъстрена със сивкаво зеленото на дървесата. При всяка стъпка на създанието пробягваха отблясъци като лунен лъч над вода.
Уил чу дъха на сир Веймар Ройс. Все едно изсъска змия.
— Не се приближавай.
Гласът му изхриптя като на уплашено момченце. Той отметна дългото си самурено наметало, за да освободи мишците си за бой, и стисна меча с две ръце. Вятърът секна. Беше много студено.
Другото безшумно се плъзна напред. В ръката му имаше меч… Дълъг… Нещо невиждано. Оръжие, изковано не от човешки метал. Беше живо, с пулсираща вътре лунна светлина, прозрачно като кристал — толкова тънко, че изчезваше, щом се окажеше с ръба напред пред погледа на Уил. В това нещо имаше някакъв смътен синкав блясък, призрачна светлина, танцуваща по ръбовете, и Уил някак си осъзна, че е по-остро и от най-наточения бръснач. Сир Веймар го посрещна храбро.
— Танцувай с мен тогава.
И вдигна гордо меча високо над главата си. Ръцете му трепереха от тежестта, а може би от студа. Но в този миг, помисли Уил, Ройс престана да бъде хлапе и стана мъж на Нощния страж.
Другото се спря. Уил видя очите му: сини, по-тъмносини от човешки. Синьо, парещо като лед. Приковаха се в треперещия, вдигнат високо меч. Вгледаха се в студения лунен лъч, пробягващ по металното острие. За миг надеждата му се върна.
И те се появиха от сенките без звук. Близнаци на първото. Три… четири… пет… Сир Веймар навярно бе усетил мраза, който лъхаше от тях, но не ги видя, нито ги чу. Уил трябваше да извика. Беше негов дълг. И гибел, ако го направеше. Потръпна, притисна се до дървото и притихна. Светлият меч се вдигна и блесна във въздуха.
Сир Веймар го посрещна със стомана. Остриетата се сблъскаха, но не се чу кънтеж на метал в метал; само един пронизителен, разкъсващ тъпанчетата звук като на умиращо в агония животно. Ройс нанесе втори удар, отби, после отстъпи крачка назад. Нова вихрушка от удари и нова стъпка назад.
Зрителите стояха навсякъде — зад него, вдясно и вляво, и гледаха тихо, търпеливо и безизразно. Танцуващите по тънките им брони шарки се сливаха и ги правеха почти невидими пред дърветата. Но не се намесваха.