Таткото на Бран седеше строг на коня и вятърът развяваше дългата му кестенява коса. Късо подстриганата му прошарена брада го правеше по-стар от тридесет и двете му години. Днес сивите му очи гледаха мрачно и той въобще не приличаше на човека, който ще седне вечер пред камината и тихо ще ти заразправя за времената на героите и за горските чеда. Сякаш бе подменил лицето на бащата с това на лорд Старк, господаря на Зимен хребет, помисли Бран.
В мразовитото утро прозвучаха някакви въпроси и се чуха някакви отговори, но след това Бран така и не можа да си спомни за какво стана дума. Накрая лорд татко му заповяда нещо и двама от охраната повлякоха дрипавия мъж към габъровия пън насред площада. Притиснаха главата му върху коравото черно дърво. Лорд Едард Старк слезе и повереникът му Теон Грейджой му поднесе меча. „Лед“, така се казваше мечът. Беше широк колкото мъжка длан и по-висок дори от Роб. Беше от валирианска стомана, изкован с магия, по-тъмен и от пушек. Нямаше нищо по-остро от валирианската стомана.
Татко му свали ръкавиците и ги подаде на Джори Касел, капитана на домашната гвардия. Стисна Лед с двете си ръце и изрече:
— В името на Робърт от рода Баратеон, първия с това име, крал на андалите, на Ройнар и на Първите, повелител на Седемте кралства и пазител на владенията, според клетвата на Едард от рода Старк, владетеля на Зимен хребет и Пазителя на Севера, осъждам те на смърт. — И вдигна огромния меч високо над главата си.
Джон Сняг, незаконният брат на Бран, се приближи до него и му прошепна:
— Дръж здраво юздата на понито. И не отвръщай поглед. Татко ще разбере, ако го направиш.
Бран държеше здраво юздите на понито и не отвърна поглед.
С един-единствен сигурен удар баща му отсече главата на човека. Кръвта, червена като лятно вино, плисна по белия сняг. Един от конете се изправи на задните си крака и се наложи да го укротят, за да не побегне. Бран не можеше да откъсне очи от кръвта. Снегът около пъна я изпи жадно и почервеня пред погледа му.
Главата отскочи, удари се в един дебел корен и се изтърколи. Спря до краката на Грейджой. Теон беше дълъг, мършав деветнадесетгодишен младеж и всичко на този свят му беше смешно. Изсмя се, пъхна носа на ботуша си под главата и я изрита.
— Магаре — измърмори Джон. Грейджой не го чу. Джон сложи ръка на рамото на Бран и момчето извърна очи към незаконния си брат. — Ти се справи добре. — Кимна му сурово. Четиринадесетгодишен, Джон беше вече старо куче в правосъдието.
По дългия път назад към Зимен хребет като че ли стана по-студено, въпреки че вятърът беше замрял и слънцето се бе издигнало високо в небето. Бран яздеше с братята си далече пред главната група и понито му се напъваше да не изостава от конете им.
— Дезертьорът издъхна храбро — каза Роб. Той беше едър, с широки рамене и растеше с дни. Приличаше на майка им — светла кожа, червено-кафява коса и сини очи като рода на Тъли от Речен пад. — Поне имаше кураж.
— Не — промълви тихо Джон Сняг. — Не беше кураж. Той си беше умрял от страх, Старк.
Очите на Джон бяха толкова тъмносиви, че изглеждаха почти черни, но нищо не им убягваше. Беше на годините на Роб, а по нищо не приличаше на него. Джон беше мършав, а Роб — мускулест; Джон тъмен, а Роб светлокож; Джон — гъвкав и пъргав, Роб — силен и мълниеносен.
Роб не обърна внимание.
— Другите да му вземат очите — изруга той. — Добре си умря човекът. На бас, че ще те надбягам до моста.
— Давай — отвърна Джон и срита коня си в хълбоците. Роб отново изруга, последва го и двамата препуснаха в галоп по пъртината: Роб — със смях и викове, Джон — мълчалив и напрегнат. Копитата на конете им замятаха снежни парцали по пътя.
Бран не се и опита да ги последва. Понито нямаше да издържи. Беше видял очите на дрипавия мъж и мислеше за тях. Не след дълго смехът на Роб заглъхна и лесът отново се смълча.
Потънал в мислите си, не чу кога останалите го настигнаха и татко му се изравни с него.
— Как си, Бран? — попита го загрижено.
— Добре, татко. — Бран вдигна глава. Загърнат в дебелите кожи, лорд татко му се извисяваше като великан до него на сивия боен жребец. — Роб казва, че човекът умрял храбро, но според Джон се е страхувал.
— А според теб? — попита баща му.
Бран се замисли.
— Може ли човек да е храбър дори когато го е страх?
— Единствено тогава човек може да е храбър — отвърна баща му. — Разбра ли защо го направих?