— Престанете! — изпищя Аря. И надигна изтърваната си пръчка.
Санса се уплаши.
— Аря, ти стой настрана.
— Няма да го нараня… много — каза принц Джофри на Аря, без да отмества погледа си от касапчето.
Аря тръгна към него.
Санса започна да се смъква от кобилата си, но закъсня. Аря замахна с две ръце. Последва силен пукот, дървото се счупи в тила на принца — и после всичко стана наведнъж: Джофри се олюля, обърна се и зарева мръсни ругатни. Мика се затича към дърветата, колкото му държаха краката. Аря отново замахна, но този път Джофри пресрещна тоягата й с Лъвския зъб и тя отхвърча от ръцете й. Тилът му беше целият в кръв, а очите му бяха пламнали. Санса закрещя:
— Не! Спрете, спрете, спрете и двамата, всичко разваляте!
Но никой не я слушаше. Аря грабна едни камък от земята и го хвърли към главата на Джофри. Но вместо него улучи коня му и червеният жребец скочи побеснял на задните си крака и препусна в галоп към Мика.
— Спрете, спрете, спрете! — пищеше Санса.
Джофри замахна с меча си към Аря и от устата му се засипаха гнусотии — ужасни, мръсни думи. Аря се дръпна, вече изплашена не на шега, но Джофри я последва и я подгони, притисна я в едно дърво. Санса не знаеше какво да направи. Само гледаше безпомощно, почти заслепена от сълзите си.
После някаква сива мъгла профуча край нея и изведнъж се появи Нимерия, скочи и челюстите й се стегнаха около ръката на Джофри с меча. Стоманата изпадна от пръстите му, вълчицата го събори и двамата се затъркаляха по тревата; вълчицата ръмжеше и дереше ръкава му, а принцът пищеше от болка.
— Махни я! Махни я!
Гласът на Аря изплющя като бич.
— Нимерия!
Вълчището пусна Джофри и клекна до краката на Аря. Принцът остана да лежи в тревата, свил наръфаната си ръка до гърдите си. Хленчеше. Ризата му беше подгизнала от кръв.
— Тя не те рани… много — каза Аря. Взе падналия Лъвски зъб, застана над него и го вдигна с двете си ръце.
Щом я видя, Джофри изхленчи с ужас:
— Нее! Ще кажа на мама.
— Остави го на мира! — извика Санса на сестра си.
Аря се завъртя и с всичка сила запокити меча във въздуха. Синкавата стомана блесна на слънцето и литна над реката. Плесна във водата и потъна. Джофри изстена, а Аря се затича към коня си с Нимерия по петите й.
След като се махнаха, Санса отиде при своя принц. Беше затворил очи от болка и дишаше накъсано. Тя коленичи до него.
— Джофри — изхлипа тя. — Ох, какво ти направиха, виж само какво ти направиха. Горкичкият ми принц. Не бой се. Ей сега ще изтичам до фермата и ще доведа помощ. — Посегна нежно и отметна мекия рус кичур от челото му.
А той отвори рязко очи и я погледна. И нищо друго нямаше в погледа му освен омраза и злобно презрение.
— Махай се — изсъска принцът й. — И не ме докосвай.
ЕДАРД
— Намерили са я, милорд.
Нед бързо се надигна.
— Нашите хора или на Ланистърови?
— Джори — докладва стюардът му Вайон Пули. — Не е пострадала.
— Слава на боговете. — Хората му търсеха Аря вече четвърти ден, но онези на кралицата също душеха. — Къде е? Кажи на Джори веднага да я доведе.
— Съжалявам, милорд. Стражите на портата бяха на Ланистър. Уведомили са кралицата, когато Джори я довел. Отведена е направо при краля…
— Проклета жена! — изруга Нед и закрачи към вратата. — Намери Санса и я заведи в залата за аудиенции. Сигурно ще е нужно и нейното свидетелство.
Заслиза почервенял от гняв по стълбите на кулата. Първите три дни сам бе водил търсещата група и откакто Аря изчезна, едва ли беше спал повече от час. Тази сутрин сърцето го болеше и почти нямаше сили да стои прав, но яростта го изпълни със сила.
Докато пресичаше двора на замъка, му подвикнаха някакви мъже, но в бързината той не им обърна внимание. Щеше да затича, но все пак беше Ръката на краля, а Ръката трябваше да пази достойнството си. Но не му убягнаха очите, които го проследиха, и удивеното мърморене какво ли е намислил да прави.
Замъкът представляваше скромно укрепление на половин ден път южно от Тризъбеца. Кралската свита се натресе като рояк неканени гости на владетеля му, сир Раймън Дари, докато от двете страни на реката продължаваше търсенето на Аря и момчето на касапина. Сир Раймън живееше под кралската закрила, но семейството му се бе сражавало при Тризъбеца под драконовите знамена на Регар — факт, който нито Робърт, нито сир Раймън бяха забравили. След като кралските хора, хората на Дари, хората на Ланистър и хората на Старк се наблъскаха в толкова малкия за всички тях замък, искрите на напрежението скоро започнаха да святкат опасно.