— Това е само сън — каза Бран.
— Нима? — попита враната.
— Ще се събудя, когато се ударя в земята — обясни Бран на птицата.
— Ще умреш, когато се удариш в земята — каза враната. И продължи да кълве от зърната.
Бран погледна надолу. Вече можеше да различи планини, с върховете им, побелели от сняг, и сребристите нишки на реки сред тъмни лесове. Затвори очи и заплака.
— Това няма да помогне — каза враната. — Казах ти, отговорът е в летенето, не в плаченето. Защо си мислиш, че е толкова трудно? Аз го правя. — Враната политна нагоре и плесна с криле над ръката му.
— Ти имаш криле — изтъкна Бран.
— Може би ти също.
Бран се опипа по раменете дали не са му изникнали пера.
— Крилете биват различни — каза враната.
Бран огледа ръцете и краката си. Толкова слаб беше, само кожа и кости. Винаги ли беше бил толкова слаб? Помъчи се да си спомни. От сивата мъгла към него заплува лице — окъпано в светлина, златно. „Това, което правя от любов“, каза то. Бран изпищя. Враната се понесе във въздуха и заграчи.
— Не това — изкрещя му тя. — Забрави го това, сега то не ти трябва, изтласкай го, остави го. — Кацна на рамото на Бран, клъвна го и блестящото златно лице изчезна.
Бран падаше по-бързо от всякога. Сивите мъгли виеха наоколо, а той се гмуркаше през тях надолу към земята.
— Какво ми правиш? — попита той през сълзи враната.
— Уча те да летиш.
— Не мога да летя!
— Точно сега летиш.
— Не летя, а падам!
— Всяко летене започва с падане — каза враната. — Погледни надолу.
— Страх ме е…
— ПОГЛЕДНИ НАДОЛУ!
Бран погледна надолу и усети как вътрешностите му омекнаха. Земята вече връхлиташе бясно нагоре. Целият свят се беше проснал под него, като безкраен килим с бели, кафяви и зелени шарки. Можеше да види всичко толкова ясно, че за миг забрави да се страхува. Можеше да види цялото кралство и всеки в него.
Видя Зимен хребет така, както го виждат орлите, високите му кули, някак тромави и грубовати, погледнати отгоре. Видя майстер Лувин на терасата му, как се взира в небето с лъскавата бронзова тръба и си нанася намръщен бележки в една книга. Видя брат си Роб, по-висок и по-силен, отколкото го помнеше, как се упражнява с истински стоманен меч насред двора. Видя Ходор, простичкия великан от конюшнята, понесъл наковалня за ковачницата на Микен — метнал я беше на рамо и я носеше с такава лекота, с каквато някой друг би понесъл бала сено. В сърцето на гората на боговете голямото бяло дърво съзерцаваше мрачно отражението си в черния вир и листата му шумяха на студения вятър. Когато усети, че Бран го гледа, дървото надигна очите си от тихите води и също го погледна разбиращо.
Той погледна на изток и видя една галера, пореща водите на Захапката. Видя майка си, седнала сама в една каюта и загледана в оплескан с кръв кинжал на маса пред нея. Гребците теглеха тежките весла, а сир Родрик стоеше облегнат на перилото и то се тресеше и люлееше. Пред тях се сбираше буря — силен и застрашителен тътен, последван от камшиците на мълниите, но странно защо те не го виждаха.
Погледна на юг и видя широкия мощен поток на Тризъбеца. Видя баща си, как умолява за нещо краля със сковано от мъка лице. Видя Санса, потънала в сълзи преди да заспи, и видя Аря, загледана мълчаливо и стаила всички свои тайни дълбоко в сърцето си. А около тях беше пълно със сенки. Една сянка беше тъмна като пепел и с ужасно лице на хрътка. Другата беше в златни и красиви одежди, като слънцето. Над двете се извисяваше великан с броня от камък, но когато вдигна забралото на шлема си, вътре нямаше нищо, само мрак и гъста, черна кръв.
Вдигна очи и погледна оттатък Тясното море към свободните градове и зеленото тревно море на дотраките, и още по-нататък, към Вее Дотрак под планините, към приказните земи на Нефритово море, към Сянката на Асшаи, където по изгрев слънце се пробуждат дракони.
Накрая погледна на север. Видя стената на Вала, сияеща като син кристал, и своя незаконороден брат Джон — спеше сам в студено легло, а кожата му беше станала светла и корава, като спомена за всичката топлина, от която бе лишен завинаги. Погледна и отвъд Вала, към безкрайните гори, загърнати в сняг, над замръзналия бряг и широките синьо-бели реки от лед, и към мъртвите поля, където нищо не растеше и нищо не живееше. Гледаше все на север и на север, и на север, чак до завесата от светлина на края на света, а след това — отвъд тази завеса. Надникна дълбоко в самото сърце на зимата и извика уплашен, а топлината на сълзите опари бузите му.