— Сега знаеш — нашепна враната и кацна отново на рамото му. — Сега знаеш защо трябва да живееш.
— Защо? — попита Бран. И пропадаше, и пропадаше.
— Защото зимата иде.
Бран погледна враната на рамото си и враната също го погледна. Имаше три очи и третото око беше изпълнено с ужасно знание. Бран погледна надолу. Долу нямаше нищо освен сняг, студ и смърт, замръзнала пустош, където го чакаха проядени синьо-бели ледени шпилове. Летяха нагоре към него като копия. Видя костите на хиляди други мечтатели, пронизани на върховете им. Ужасно се изплаши.
— Може ли човек да е храбър дори когато го е страх? — чу той собствения си глас, тънък и някак далечен.
Отговори гласът на баща му.
— Единствено тогава човек може да е храбър.
— Хайде, Бран — настоя враната. — Избирай. Лети или умри.
Смъртта посегна към него с писък.
Бран разпери ръце и полетя.
Невидими криле го понесоха нагоре. Ужасните ледени игли под него се отдалечиха. Небесата над него се разтвориха. По-хубаво беше от катеренето. По-хубаво беше от всичко. Светът под него се смали.
— Аз летя! — извика той с възторг.
— Забелязах — каза триоката врана. Понесе се във въздуха, запляска с криле пред лицето му, забави го, заслепи го. Той се засуети във въздуха, щом връхчетата на перата й зашибаха бузите му. Клюнът й рязко се заби напред и Бран усети внезапна, заслепяваща болка по средата на челото си, точно между двете очи.
— Какво правиш? — изкрещя той.
Враната изграчи — пронизителен крясък, изпълнен със страх, и сивите мъгли се разтресоха и се завихриха около него, и се раздраха като було, и той видя, че враната всъщност е жена, слугиня някаква, с дълга черна коса, и осъзна, че я познава отнякъде, от Зимен хребет, да, точно така беше, сега си я спомни много добре и разбра, че е в Зимен хребет, в едно легло, високо в някаква студена стая в кула, а чернокосата жена изтърва легена с вода и той се разби на пода, а тя се затича надолу по стъпалата и завика:
— Той се събуди, събуди се, събуди се!…
Бран докосна челото си между очите. Мястото, където враната го беше клъвнала, още пареше, но там нямаше нищо — нито кръв, нито рана. Опита се да стане от леглото, но нищо не се получи.
И тогава нещо до леглото се размърда, нещо скочи и леко тупна в краката му. Две жълти очи се взряха в неговите и заблестяха като слънце. Прозорецът беше отворен и в стаята беше студено, но топлината на вълка го обгърна като гореща баня. Кутрето му, сети се Бран… кутре? Сега той беше голям. Пресегна се да го погали, а ръката му затрепера като лист.
Когато брат му Роб нахлу в стаята, останал без дъх след свирепото тичане по стъпалата на кулата, вълчището ближеше лицето на Бран. Бран вдигна спокойно очи и каза:
— Името му е Лято.
КЕЙТЛИН
— До час сме в Кралски чертог.
Кейтлин се извърна от перилото и се усмихна малко насила.
— Гребците ви се потрудиха добре, капитане. Всеки от тях ще получи по един сребърен елен в знак на моята благодарност.
Капитан Морео Тумитис я удостои със сдържан поклон.
— Прекалено щедра сте, лейди Старк. Честта да превозят една велика дама като вас е единствената и най-скъпа награда за тях.
— Но така или иначе ще приемат и среброто.
Морео се усмихна.
— Както кажете.
Говореше общата реч свободно, с едва доловим тирошки акцент. Казал й бе, че кръстосва Тясното море вече трийсет години, най-напред като гребец, след това като боцман и накрая — капитан на собствените си търговски галери. „Танцуващата пред бурята“ беше четвъртият му кораб и най-бързият — двумачтова галера с шестдесет гребла.
Определено беше най-бързият от наличните кораби в Белия залив, когато Кейтлин и сир Родрик Касел пристигнаха след лудото си препускане по течението на реката. Тирошците бяха пословични с алчността си и сир Родрик предлагаше да наемат някоя рибарска гемия от Три сестри, но Кейтлин настоя за галерата. И добре беше направила. Повечето време ветровете бяха насрещни и без греблата на галерата все още щяха да се влачат някъде около Пръстите, вместо да приключат пътуването си, плъзгайки се в залива на Кралски чертог.
„Толкова близо“ — помисли си тя. Под ленените превръзки пръстите й още пулсираха там, където я бе срязъл кинжалът. Кейтлин имаше чувството, че болката е бичът й — да не забравя. Не можеше да свие последните два пръста на лявата си ръка, а останалите никога вече нямаше да са здрави. Но и това бе твърде малка цена за живота на Бран.