Сир Родрик реши да се появи на палубата точно в този момент.
— Мой добри приятелю — размаза се Морео и погали раздвоената си зелена брада. Много си падаше по ярките цветове, в това число и на космите по лицето си. — Колко се радвам, че изглеждате по-добре.
— Да — съгласи се сир Родрик. — Вече ще станат почти два дни, откакто не съм искал да умра. Милейди — поклони се той на Кейтлин.
Наистина изглеждаше по-добре. Малко по-мършав, отколкото беше при тръгването им от Белия залив, но почти здрав. Силните ветрове в Захапката и неласкавото Тясно море не се бяха разбрали с него и той за малко щеше да падне през борда, когато един щурм ги заклещи неочаквано край Драконов камък, но беше успял някак да се хване здраво за едно въже и да се удържи, докато трима от екипажа на Морео го измъкнат и го отнесат долу под палубата.
— Капитанът току-що ми каза, че вече стигаме — каза тя.
Сир Родрик се усмихна кисело.
— Толкова скоро?
Изглеждаше непривично без големите си бели бакенбарди, някак смален и като че ли с десет години по-стар. Все пак на Захапката прояви благоразумието да се остави на бръснача на един от екипажа, след като бакенбардите му за трети път безнадеждно се оплескаха, докато се превиваше над перилото да изпразни съдържанието на стомаха си.
— Оставям ви да си обсъдите работите — каза капитан Морео, поклони се и с позволението им се оттегли.
Галерата се плъзгаше по водата като драконова муха, греблата й се вдигаха и спускаха в съвършен ритъм. Сир Родрик се надвеси над перилото и се загледа към точещия се бряг.
— Не се оказах от най-доблестните закрилници.
Кейтлин го докосна по ръката.
— Вече пристигаме, сир Родрик, живи и здрави. Всичко друго е без значение. — Ръката й опипа под наметалото с вдървени шарещи пръсти. Кинжалът си беше на хълбока й. Беше се уверила, че има нужда да го опипва от време на време, за да си вдъхне увереност. — Сега ни остава да се доберем до кралския оръжейник и да се молим, че може да му се вярва.
— Сир Ейрон Сантагар е суетен човек, но е честен. — Ръката на сир Родрик посегна да опипа бакенбардите и за пореден път установи, че ги няма. Изглеждаше притеснен. — Той може да познае оръжието, да, но… милейди, в момента, в който слезем на брега, се изправяме пред риск. И там несъмнено ще има много от кралския двор, които ще ви познаят.
Кейтлин сви устни и измърмори:
— Кутрето.
Лицето му изплува пред очите й. Момчешко лице, въпреки че вече не беше момче. Баща му беше умрял преди няколко години и сега той беше лорд Белиш, но все още го наричаха с прозвището „Кутрето“. Беше му го дал брат й Едмур, отдавна, при Речен пад. Скромните владения на семейството му се намираха на най-малкия от Пръстите, а и Петир си беше слаб и дребен за възрастта си.
Сир Родрик се окашля.
— Лорд Белиш веднъж, ах… — Мисълта му се отнесе колеблива, в търсене на по-учтиви думи.
Кейтлин прескочи деликатностите.
— Той беше повереник на баща ми. Отраснахме заедно в Речен пад. Гледах на него като на свой брат, но неговите чувства към мен бяха… повече от братски. Когато се обяви, че ще бъда венчана за Брандън Старк, Петир го предизвика за ръката ми. Беше лудост. Брандън двадесетгодишен, Петир — едва на петнадесет. Трябваше да моля Брандън да пощади живота на Петир. Остави го само с един белег. — Тя вдигна лице към водните пръски, сякаш поривистият вятър можеше да отвее спомените. — Писа ми в Речен пад след като Брандън бе убит, но изгорих писмото му, без да го прочета. Вече знаех, че Нед ще се ожени за мен вместо Брандън.
Пръстите на сир Родрик отново зашариха по несъществуващите бакенбарди.
— Кутрето сега е заседател в малкия съвет.
— Знаех си, че ще се издигне високо — каза Кейтлин. — Още като момче беше много умен, но едно е да си умен, а друго — да си мъдър. Чудя се какво ли са направили годините от него.
Високо над главите им наблюдателят подвикна от такелажа. Капитан Морео се изкатери тромаво на палубата, зараздава заповеди и екипажът кипна от трескава дейност, щом Кралски чертог изникна пред очите им с трите си високи хълма.
Кейтлин знаеше, че преди триста години тези височини били покрити с гори и край брега на Черна вода, там, където дълбоката и бърза река се влива в морето, обитавали само шепа рибари. Егон Завоевателя бе отплавал от Драконов камък. Точно тук армията му слязла на брега и на най-високия хълм той издигнал първия си примитивен редут от дърво и пръст.