— Добра ми лейди — каза с голяма загриженост Варис. — В свободните градове има хора с големи знахарски способности. Само една дума кажете, и ще повикам някого от тях за вашия скъп Бран.
— Майстер Лувин прави всичко, което може да се направи за Бран — увери го тя. Нямаше да говори за Бран. Не и тук, с тези мъже. Много малко разчиташе на Кутрето, а на Варис изобщо не вярваше. Нямаше да им позволи да видят мъката й. — Лорд Белиш ме уверява, че на вас трябва да благодаря, че ме доведоха тук.
Варис се изкикоти като момиченце.
— О, да. Предполагам, че съм виновен. Надявам се да ми простите, мила лейди. — Той се отпусна на един от столовете и прибра ръце в скута си. — Чудя се дали ще ви притесним много, ако ви помолим да ни покажете кинжала?
Кейтлин Старк зяпна стъписана евнуха. Наистина беше паяк. Вещер, ако не и по-лошо. Знаеше неща, които просто нямаше откъде да знае, освен ако…
— Какво сте направили на сир Родрик? — настоя тя.
Кутрето ги гледаше объркан.
— Извинете ме, но се чувствам като рицар, пристигнал на бойното поле без пиката си. За какъв кинжал става дума? Кой е този сир Родрик?
— Сир Родрик е оръжейникът на Зимен хребет — поясни Варис. — Уверявам ви, лейди Старк, нищичко не е правено на добрия рицар. Той самият дойде тук рано следобеда. Срещна се със сир Ейрон Сантагар в оръжейната и си поговорили за някакъв кинжал. Към залез двамата напуснаха замъка и се отправиха към онзи ужасен бордей, в който отседнахте. Още са там, пият в гостилницата и ви чакат да се върнете. Сир Родрик много се притесни, като разбра, че ви няма.
— Вие откъде знаете всичко това?
— Шепнат ми птиченцата — отвърна й усмихнат Варис. — Знам някои неща, мила лейди. Такова е естеството на службата ми — сви рамене той. — Вие все пак носите кинжала със себе си, нали?
Кейтлин го измъкна изпод наметалото си и го хвърли на масата пред него.
— Ето. Може би вашите птиченца ще ни пошепнат и името на човека, на когото принадлежи.
Варис вдигна ножа с доста преиграна деликатност и прокара палец по острието му. Бликна кръв, той писна и изтърва оръжието на масата.
— Внимавайте — каза му Кейтлин. — Остро е.
— Нищо не може да е толкова остро като валирианската стомана — каза Кутрето, а Варис засмука кървящия си палец и погледна Кейтлин намусено и с укор. Кутрето вдигна леко ножа в ръката си и опипа дръжката. Метна го във въздуха и го улови с другата си ръка.
— Какъв съвършен баланс. Искали сте да намерите собственика му, затова ли предприехте това пътуване? Не ви е трябвал сир Ейрон за това, милейди. Трябвало е да дойдете при мен.
— И ако бях дошла — каза тя, — какво щяхте да ми кажете?
— Щях да ви кажа, че в Кралски чертог има само един нож като този. — Той хвана острието между палеца и показалеца си, замахна и хвърли кинжала през стаята с добре приучено извъртане на китката. Ножът се заби дълбоко в дъбовата врата и затрепера. — Той е мой.
— Ваш?! Безсмислица. Петир не беше идвал с краля в Зимен хребет.
— До турнира на рождения ден на принц Джофри — каза той и прекоси стаята да измъкне кинжала от дървото. — Заложих в двубоя на сир Джайм, заедно с половината двор. — Игривата усмивка на Петир отново му придаде почти момчешки вид. — Когато Лорас Тирел го свали от коня, доста от нас пообедняха. Сир Джайм загуби сто златни дракона, кралицата — смарагдово колие, а аз загубих ножа си. Нейна милост, разбира се, си получи обратно смарагда, но печелившият прибра останалото.
— Кой? — настоя Кейтлин с пресъхнала от страх уста. Пръстите я заболяха от спомена за болката.
— Дяволчето — каза Кутрето, а лорд Варис я гледаше в лицето. — Тирион Ланистър.
ДЖОН
Дворът кънтеше от песента на мечовете.
Под черната вълна, щавената кожа и ризницата потта се стичаше студена по гърдите на Джон, докато той усилваше атаката. Грен се олюля назад и парира тромаво. Щом вдигна меча си, Джон му влезе отдолу с метящ удар, който се стовари в бронята на бедрото на другото момче и го накара да залитне. Сечът на Грен бе посрещнат със замах, който смачка шлема му. Когато опита странично, Джон дръпна оръжието си и го удари с рамо в гърдите. Грен се срина в снега. Джон изби меча от пръстите му с удар в китката и партньорът му изрева от болка.
— Достатъчно! — Гласът на сир Алисър Торн разпра въздуха, остър като валирианска стомана. Грен присви ръката си.