Баща им се намръщи.
— Това е просто един мъртъв звяр, Джори. — Но изглеждаше обезпокоен. Обиколи тялото и снегът заскърца под ботушите му. — Какво ли го е убило?
— Има нещо в гърлото й — каза Роб. Чувстваше се горд, че е намерил отговора още преди баща му да попита. — Ето там, под челюстта.
Баща му коленичи и пъхна ръка под главата на звяра. Дръпна рязко и го вдигна, така че да го видят всички. Счупен еленов рог, около стъпка дълъг, с потрошени разклонения и плувнал в кръв.
Изведнъж групата се смълча. Мъжете гледаха тревожно еленовия рог и не смееха да продумат. Дори Бран усети страха им, макар да не го разбра.
Баща му хвърли костта и отри ръцете си в снега. Гласът му разкъса омагьосаната тишина.
— Изненадан съм, че е доживяла да се окучи.
— Може и да не е — отрони Джори. — Слушал съм приказки… може да е била вече мъртва, когато кутретата са се родили.
— Родени в смърт — подхвърли друг от мъжете. — Най-лошият късмет.
— Все едно — каза Хълън. — Без друго скоро ще умрат.
Бран изхлипа отчаяно.
— Колкото по-скоро, толкова по-добре — съгласи се Теон Грейджой и извади меча си. — Подай ми зверчето, Бран.
Малкото същество се размърда до гърдите му, сякаш чу и разбра.
— Не! — проплака Бран. — Мое си е.
— Прибери меча, Грейджой — властно каза Роб, почти като баща си, с тон на владетел, какъвто щеше да стане един ден. — Ще запазим палетата.
— Не може, момче — намеси се Харвин, синът на Хълън.
— Най-милостиво е да ги убием — добави Хълън.
Бран се обърна към татко си за помощ, но той само го изгледа мрачно.
— Хълън казва истината, синко. По-добре бърза смърт, отколкото агония от студ и глад.
— Нее! — Очите му се напълниха със сълзи и той извърна лице. Не искаше да плаче пред баща си.
Но Роб се възпротиви.
— Червената кучка на сир Родрик се окучи миналата седмица. Само две кутрета оживяха. Ще има достатъчно мляко.
— Ще ги разкъса, щом се опитат да сучат.
— Лорд Старк — каза Джон. Беше странно, че нарече баща си така. Така официално. Бран го погледна с отчаяна надежда. — Палетата са пет. Три мъжки, две женски.
— Е, и?
— Вие имате пет законно родени деца — каза Джон. — Трима синове и две дъщери. Вълчището е знакът на вашия род. На децата ви е отредено да отгледат тези палета, милорд.
Бран видя как лицето на баща му се промени. Видя и как останалите мъже се спогледаха. В този момент обичаше Джон с цялото си сърце. Макар едва на седем, разбираше какво бе направил брат му. Сметката излезе точна, защото Джон изключи себе си. Беше включил момичетата и дори малкия Рикон, но не и себе си, копелето с прякор „Сняг“, прякор, какъвто обичаят повеляваше да се дава на всички от Севера, имали нещастието да се родят без свое име. Баща им също го разбра.
— Не искаш ли пале за себе си, Джон? — тихо попита той.
— Вълчището покровителства знамената на рода Старк — изтъкна Джон. — Аз не съм Старк, татко.
Лорд татко им го изгледа замислено. Роб наруши тишината.
— Ще си го отгледам сам, татко. Ще му топя парцал в топло мляко и ще му давам да суче от него — обеща той.
— И аз! — отзова се Бран.
Лордът дълго и внимателно претегли синовете си с поглед.
— Лесно е да се каже, трудно е да се направи. Няма да позволя да губите времето на слугите с това. Щом толкова искате тези палета, ще ги храните сами. Ясно ли е?
Бран припряно закима. Вълчето се размърда в ръцете му и го близна по лицето с топлия си език.
— Трябва и да ги дресирате — добави баща им. — Длъжни сте. Кучкарят на замъка няма да се занимава с тези страшилища, това ви го обещавам. И боговете да са ви на помощ, ако ги изоставите, ако ги направите жестоки или ги обучите лошо. Това не са псета, да си просят боя и да се изсулват от един ритник. Вълчището ще изтръгне човешка ръка от рамото толкова леко, колкото едно псе ще убие плъх. Сигурни ли сте, че още го искате?
— Да, татко — отвърна Бран.
— Да — потвърди Роб.
— Въпреки грижите ви, палетата бездруго може да си умрат.
— Няма да умрат — каза Роб. — Няма да им позволим.
— Тогава ги задръжте. Джори, Дезмънд, приберете останалите кутрета. Време е да се връщаме в Зимен хребет.
Едва когато се качиха на конете и тръгнаха, Бран си позволи да вдиша сладкия дъх на победата. Паленцето се беше сгушило под кожените му дрехи на топло и сигурно за дългия път към дома. Бран се замисли какво име да му даде. По средата на моста Джон изведнъж дръпна юздите.