Джеф запали мотора и отново излезе на платното с две ленти на щатска магистрала 23. Локъст Гроув, Дженкинсбърг, Джаксън… Порутените, сънливи градчета от затънтените, гористи райони на Джорджия пробягваха край него като сцени от филм от епохата на депресията. Може би тъкмо това го подтикна да тръгне така безцелно, помисли той — безвремието на селските райони извън Атланта, пълната липса на знаци, указващи в коя година или десетилетие може да се намира. Разнебитени плевни надписани „Исус Спасител“ с големи букви, килнатите на една страна, отдавна отживели римувани реклами на крем за бръснене „Бърма Шейв“, стар негър, който кара муле… дори Атланта от 1963 година изглеждаше футуристична в сравнение с това.
При Попс Фери, северно от Мейкън, Джеф спря при малка семейна бензиностанция с магазинче. Нямаше колонки за самообслужване, нито безоловен бензин. Всъщност бензинът бе два вида — „Гълф премиъм“ по тридесет и три цента галона и обикновен по двадесет и седем. Поръча на хлапето, което се мотаеше отвън, да налее от специалния, да провери маслото и ако е ниско, да долее.
Купи си две кутии „Слим Джимс“ и кутия бира „Пабст“. Секунда-две стърга с нокти капака, докато не осъзна, че няма отварачка.
— Май си доста жаден, синко — изсмя се старицата зад щанда. — Как само се опита да я отвориш с голи ръце.
Джеф се усмихна тъпо. Жената посочи отварачката, която висеше на едно телче до касата, и той проби две V-образни дупки на капака. Момчето от бензиностанцията подвикна през парцаливия параван против мухи: „Ще ви трябва някъде към три четвърти литър масло, гус’ине!“
— Хубаво, сложи колкото трябва. Провери също и ремъка на динамото, ако обичаш.
Джеф отпи дълга глътка от бирата, взе си списание от щанда. Имаше голяма статия за новата попарт щуротия — серия от фотоувеличени карикатури от Лихтенщайн, големите, разплути винилови хамбургери на Олденбърг. Странно, би казал, че тези неща бяха по-късно, към шейсет и пета или и шеста. Беше ли открил несъответствие? Дали този свят вече бе започнал лекичко да се променя спрямо онзи, който познаваше отпреди?
Трябваше да поговори с някого. Мартин само щеше да му се изсмее, а родителите му щяха да се разтревожат. А може би точно това трябваше да направи — да отиде на психиатър. Един лекар поне би го изслушал и би запазил разговора поверителен; само че подобна среща би съдържала неизказано предположение за психичен проблем, желание да се „излекува“ от нещо.
Не, определено нямаше с кого да поговори, поне не открито. Но не можеше вечно да отбягва всички от страх, че ще се издаде; вероятно това щеше да изглежда доста по-странно от някой случайно изпуснат анахронизъм. А и започваше да се чувства самотен, по дяволите. Въпреки че не можеше да признае истината, или поне това, което знаеше от истината, изпитваше силна нужда от човешка компания след всичко, което преживя.
— Бихте ли ми развалили за телефон? — попита продавачката, подавайки банкнота от пет долара.
— Долар върши ли ти работа?
— Искам да се обадя в Атланта.
Тя кимна и измъкна няколко монети от чекмеджето.
— Долар ще ти е достатъчен.
3.
В „Харис Хол“ момичето на рецепцията очевидно бе кисело, че й се е паднала нощната смяна в събота вечер, и се забавляваше както може, наблюдавайки малките странности на състудентите си. Когато Джеф влезе, тя му отправи хладен преценяващ поглед, а после със саркастична нотка в гласа се обади горе да съобщи на Джуди Гордън, че кавалерът й е пристигнал. Може би знаеше за тенекията от предната вечер, може би дори бе подслушала, когато днес следобед Джеф се обади от бензиностанцията в Мейкън.
Загадъчната полуусмивка на момичето го дразнеше, така че той се оттегли да седне на едно от неудобните канапета в съседното фоайе, където момче и момиче се опитваха да свирят „Сърце и душа“ на раздрънкания „Стейнуей“ до камината. Момичето се усмихна и му махна. Джеф нямаше представа коя е, може би отдавна забравена приятелка на Джуди, но кимна и отвърна на усмивката й. Осем-девет момчета седяха на различни места из помещението на почетно разстояние един от друг. Двама държаха букети, а един носеше кутия бонбони „Уитман“ с форма на сърце.
Стоическият израз по лицата не успяваше да скрие нервното нетърпение от чакането — тълпа обожатели пред храма на Афродита, неизпитани кандидати за благоволението на нимфите, обитаващи крепостта. Вечер за срещи, 1963.