Пам вдигна глава. Питър и Елън гледаха Лорънс Уелк без звук. Тя погледа малко черно-белия екран, на който една двойка танцуваше полка или нещо такова, и забеляза, че танцьорите местят крака точно в ритъм с музиката от касетофона. После кадрите се смениха и Пам се разсмя с глас. Уелк размахваше диригентската си палка, сякаш оркестърът му изпълняваше „Да танцуваме цяла нощ“ на „Крийм“.
— Хайде де, хайде да се разкараме оттук — измънка Елън, на която телевизията бе омръзнала. — Тази вечер всички ще са там.
Вече цял час се опитваше да ги навие да се вдигнат и да се занесат до „Адолфс“. И имаше право, тази вечер в колежанския бар не биваше да се пропуска, защото не липсваха поводи за празнуване. През седмицата Юджийн Маккарти едва не бе победил Джонсън на първичните избори в Ню Хемпшир, а днес Боби Кенеди официално обяви, че е променил решението си и ще се кандидатира за президент от името на Демократическата партия.
Пам обу ботушите си, грабна един дебел вълнен шал и свали старото си моряшко палто от закачалката на вратата. Елън внимателно слагаше крак пред крак, докато слизаха по извитото стълбище към фоайето. Твърдеше, че се намират в имението Тара от „Отнесени от вихъра“. Докато излязат навън, и Питър вече се бе включил в преструвката. Той се втурна като полудял из двора и започна да рецитира истински и току-що съчинени реплики от филма, като пунтираше южняшки акцент.
Но студената мартенска нощ не предразполагаше към продължителни развлечения на открито, така че скоро тримата крачеха усърдно през снега към примамливо топлата дървена сграда в края на студентското градче точно срещу пощата на Анъндейл.
„Адолфс“ бе претъпкано с обичайната за събота вечер тумба. Всички, които не бяха отишли в Ню Йорк, рано или късно стигаха дотук. Това бе единственият бар в околността, до който можеше да се дойде пеша от колежа и единственият от тази страна на Хъдсън, в който раздърпаните и нестандартни възпитаници на „Бард“ се чувстваха като у дома си. В по принцип консервативния район на север от Пукипси се надигаше сериозно недоволство срещу колежаните. Жителите му, без значение млади или стари, се възмущаваха от разпуснатата либералност в облеклото и поведението на учениците и охотно разказваха легенди — някои от които по-верни, отколкото самите разказвачи допускаха — за безразборното тъпчене с наркотици и сексуалната разпуснатост, царяща в студентското градче.
Понякога момчетата от града се напиваха и идваха в „Адолфс“, за да забършат някоя „хипарлива мацка“. Пам с облекчение забеляза, че тази вечер не се виждаха техни представители. Е, ако, разбира се, не се броеше онзи странник, който вече цяла година се мотаеше наоколо, но той беше безвреден. Падаше си нещо единак и се държеше много кротко — не бе създавал проблеми на никого. Понякога й се струваше, че я наблюдава. Не точно че ходи подире й или нещо подобно, а просто нарочно изниква два-три пъти седмично там, където се предполагаше, че тя ще се появи: в библиотеката, в галерията, в корпуса по изкуствата, тук… Но никога не я бе безпокоил, дори не се бе опитвал да я заговори. Понякога й се усмихваше и кимаше, така че и Пам си позволяваше лека усмивка, просто за да му покаже, че знае кой е. Да, този беше безвреден; а ако си пуснеше дълга коса, можеше дори да стане и симпатичен.
„Слай енд дъ Фамили Стоун“ пееха по джубокса „Танцувай с музиката“ и почти цялото заведение следваше напътствията им. Пам, Елън и Питър си проправяха път през плетеницата от тела и търсеха къде да седнат.
Пам все още бе друсана. По пътя бяха изпушили нова цигара и още с влизането вътрешността на „Адолфс“ й заприлича на ярка картина или на серия от картини. Ето там една пъстра жилетка с воланче, сноп разрошена черна коса, лица, тела, музика, шум… Искаше й се да опита да изрази всичко това на платното; звуците на приятната, свойска атмосфера тук, да ги предаде с багри, да материализира онова, което толкова често изпълваше главата й след марихуаната. Очите й шареха из бара и събираха впечатления от хора, парчета от сцени, докато не фокусираха онзи странен тип, който постоянно попадаше в рамката на събитията около нея.
— Ей — каза тя и сръга Елън, — знаеш ли кого ми се иска да нарисувам?
— Кого?
— Онзи ей там.
Елън потърси с поглед посоката, която Пам дискретно й бе показала.
— Кой по-точно? Да не би да говориш за оня спретнатичкия? Градското момченце ли ми сочиш?
— Да, него. Има нещо в очите му, те са… как да ти кажа, изглеждат ми древни или нещо такова. Сякаш е много по-стар, отколкото личи по външността му и е видял какво ли не…