— Да бе — отвърна подигравателно Елън. — Сигурно е бивш морски пехотинец и е виждал купища мъртви бебета и жени, които собственоръчно е застрелял във Виетнам.
— Пак ли си говорите за офанзивата Тет77? — намеси се Питър.
— Не, Пам си е паднала по някакъв сухар.
— Я, че тя била перверзна — изхили се Питър.
Пам се изчерви и се ядоса.
— Въобще не съм казвала такова нещо. Казах само, че има интересни очи и ми се иска да ги нарисувам.
Джубоксът завъртя „Докът на залива“ и повечето от танцуващите се насочиха обратно към масите си. Пам се зачуди кой ли е пуснал навяващата нерадостни мисли песен на Отис Рединг78, оказала се по ирония на съдбата автоепитафия на певеца, загинал, преди записът да излезе на пазара. Може би момчето със странните очи? Приличаше на човек, който харесва такава музика.
— Губиш си врееемето… — припяваше Питър с джубокса и се усмихваше лукаво. Той свали часовника си и с театрален жест го пусна в полупразната си халба с бира. — Готово, удавихме времето! — заяви Питър, вдигна чаша и се чукна с желаещите да пият.
— Чувам, че Боби бил доста напред с материала — изкоментира Елън ни в клин, ни в ръкав. — Купувал си тревата от същия пласьор, който снабдявал и „Стоунс“ по време на турнетата им тук.
Това бе една от любимите теми на Питър.
— Разправят, че „Рейнолдс“ тайно… как се казваше, регистрирал ли? Най-добрите марки.
— Патентовал.
— Да бе, точно така, патентовал. „Акапулко Голд“, „Панама Ред“… и въобще всички сполучливи имена, измислени от хората. За всеки случай.
Пам нададе ухо на обичайните слухове и закима с интерес.
— Чудя се какво ли ще нарисуват върху кутиите и как ще изглеждат рекламите?
— Трева, какво да нарисуват — усмихна се Елън.
— А Джими Хендрикс ще им прави рекламите — допълни Питър.
И тримата се разхилиха и изпаднаха в онзи безкраен кикот, който марихуаната често предизвикваше и който Пам така обичаше. Тя се смееше толкова неудържимо, че от очите й потекоха сълзи, започна да й се вие свят, не й стигаше въздух и…
„Къде, по дяволите, съм този път“, зачуди се Памела и защо така предателски й се виеше свят? Тя премигна няколко пъти, за да прогони сълзите от очите си, и огледа обстановката. Божичко, беше в „Адолфс“.
— Пам? — побутна я Елън, която забеляза, че приятелката й внезапно бе престанала да се смее. — Добре ли си?
— Нищо ми няма — отвърна Памела и бавно и дълбоко си пое въздух.
— Няма да припадаш, нали?
— Не.
Тя затвори очи и се опита да се концентрира, но разсъдъкът й не мирясваше и за миг. Музиката беше ужасно силна, а и целият бар, дори и дрехите й воняха на… Беше друсана, това е. Обикновено, когато идваха в „Адолфс“, се друсаха предварително.
— Искаш ли още бира? — загрижи се за нея и Питър. — Изглеждаш доста особено. Сигурна ли си, че си в ред?
— Абсолютно.
С Питър и Елън се беше сприятелила едва след зимния семестър на първи курс. После Питър завърши, а Елън заряза колежа и се премести при него в Лондон. Тогава Памела бе във втори курс. Значи сега трябваше да е 1968 или 1969 година.
От джубокса се разнесе ново парче — Линда Ронстад изпълняваше „Друг ритъм“. Не, каза си Памела, не е само Линда Ронстад, а „Стоун Понис“. „Дръж се естествено — помисли си тя, — адаптирай се постепенно и не позволявай на марихуаната в мозъка ти да направи проблемите още по-големи, отколкото вече са. Не вземай решения и дори не говори много-много. Изчакай, докато ефектът премине, изчакай, докато…“
Ето го, Боже мили, седеше само на пет метра от нея и я гледаше. Памела зяпна от учудване при невероятната гледка на Джеф Уинстън, който си седеше тихичко сред купа от младежи, с които киснеше, докато бе в колежа. Тя видя, че Джеф е забелязал промяната с нея и устните му бавно се разтягат в топла, насърчителна усмивка.
— Хей, Пам? — обади се отново Елън. — Защо плачеш? Слушай, нека се върнем обратно в общежитието, а, какво ще кажеш?
Памела обаче поклати глава и потупа успокоително ръката на приятелката си. После се изправи и тръгна през дансинга, през годините към очакващите я обятия на Джеф Уинстън.
— Татуираната дама — усмихна се Джеф и целуна червената роза, татуирана на бедрото й. — Преди като че ли я нямаше.
77
Офанзивата Тет е първото открито нападение, предприето от Севера във Виетнамската война на 30.1.1968 г., което не е особено успешно, но което медиите в САЩ представят като фиаското на Америка във войната. — Б.пр.
78
Отис Рединг (1941–1967) — американски певец и музикант, изпълнител на соул, загинал в самолетна катастрофа заедно с оркестъра си „Бар Кенс“. — Б.пр.