— Не е сигурно, че въобще ще успеем да я получим — призна Уейд.
— Искаш да кажеш никога, така ли? Излиза, че хората имат право да тръбят невероятните си измислици по наш адрес наляво и надясно, а ние не можем да се защитим?
Адвокатът откри почти незабележимо петънце върху лещата и побърза грижливо да го премахне с памучната си кърпичка.
— Не е изключено просто да се ползват с правата, гарантирани им от Първата поправка.
— Та те ни смучат като пиявици! — избухна Джеф и размаха памфлета, станал повод за тази среща. Неговата снимка заемаше централно място върху първата страница на брошурата, а до нея се мъдреше по-малка снимка на Памела. — Трупат пари от имената и изявленията ни, без да имат никакво разрешение за това, като междувременно правят за смях всичките ни усилия.
— Сдружението им е с идеална цел — напомни му Уейд. — Освен това са освободени от данъци като религиозна организация. Подобни противници са доста костеливи, борбата с тях се проточва с години, а шансовете за успех са незначителни.
— А не можем ли да ги съдим за клевета? — настоя Памела.
— Вие се ползвате с широка обществена известност и това ви прави трудно уязвими за клевета. Пък и не съм сигурен, че думите им по ваш адрес могат да се квалифицират като такава. Тези хора ви обожават. Според тях сте Божието превъплъщение на земята. Според мен най-добре е да не им обръщате внимание. Предприемането на евентуални съдебни действия срещу организацията им само ще я направи по-популярна.
Джеф махна отчаяно с ръка, смачка брошурата на топка и в безсилието си замери отсрещната стена.
— Точно това се опитвахме да избегнем — разпени се той. — Дори и да пуснем опровержение или да се опитаме да не им обръщаме внимание, хората отново ще ни свързват с тях. Кажи ми коя уважаваща себе си научна организация ще поиска да има нещо общо с нас след тази история?
Адвокатът сложи очилата обратно и ги намести на носа си с дебел показалец.
— Прекрасно разбирам дилемата ви — увери ги той, — но поне засега…
Вътрешният телефон на бюрото на Джеф измърка три пъти — два пъти дълго и веднъж късо — уговореният сигнал за спешни съобщения.
— Слушам те, Илейн?
— Един господин желае да се срещне с вас. Твърди, че работи за правителството във Вашингтон.
— Къде по-точно? Във военното министерство, във фонда за научни изследвания?
— В Държавния департамент, господин Уинстън. Настоява да говори лично с вас. Всъщност с вас и с госпожица Филипс.
— Джеф? — намръщи се Уейд. — Искаш ли да присъствам?
— Може би — отвърна Джеф. — Нека да видим какво иска.
Джеф натисна копчето на вътрешния телефон.
— Покани го при нас, Илейн.
Човекът, когото госпожица Кендъл въведе при тях, бе около четиридесет и пет годишен, с оредяла коса и пожълтели от цигарите пръсти. Той измери Джеф с бърз, прозорлив поглед, стори същото с Памела и насочи вниманието си към Мичъл Уейд.
— Предпочитам да поговорим насаме — заяви посетителят. Уейд стана и се представи:
— Аз съм адвокатът на господин Уинстън. Освен това представлявам и госпожица Филипс.
Мъжът измъкна тънък портфейл от джоба си, изтегли една визитка отвътре и я подаде на Джеф и Уейд.
— Името ми е Ръсел Хеджес и работя за Държавния департамент на Съединените щати. Опасявам се, че естеството на разговора ни ще е поверително. Ще възразите ли, ако ви помоля да ни оставите насаме, господин Уейд?
— Да, ще възразя. Клиентът ми има право…
— Клиентът ви няма да се нуждае от юридическа консултация — прекъсна го Хеджес. — Ще обсъждаме въпроси, касаещи националната сигурност.
Адвокатът отново отвори уста да протестира, но Джеф го спря:
— Всичко е наред, Мичъл. Ще изслушам господина. Помисли още веднъж върху това, за което говорихме, и ми се обади, ако откриеш изход от ситуацията. Утре ще се чуем по телефона.
— Ако се наложи, обади ми се още днес — каза Уейд и кимна недвусмислено към Хеджес. — Тази вечер ще бъда в офиса си до късно, поне до шест, шест и половина.
— Да, добре, ако стане нужда, ще се чуем.
— Имате ли нещо против да запаля? — попита Хеджес и извади пакет „Кемъл“, след като Уейд затвори вратата зад гърба си.
— Пушете спокойно.
Джеф го покани с жест в едно от креслата срещу бюрото си и побутна към него близкия пепелник. Хеджес намери кибрит в джоба си и запали. Остави клечката да изгори и пусна овъглената треска в пепелника, без да вдига поглед от него.