— Предполагам, че допълнителните изследвания…
— По дяволите допълнителните изследвания! — тросна се ядно Джеф. — Те ще бъдат също толкова „непълни“, колкото и тези, нали?
Мълчаливият млад мъж в черен костюм се върна в стаята, понесъл две чаши, от които се вдигаше пара. Джеф пое своята и разбърка греяното вино с ароматна канелена пръчица.
— От Бетесда искат да им изпратим нови проби от епидермиса ви — осведоми ги Хеджес, след като внимателно отпи от чашата си. — Един от екипите смята, че структурата на клетките може…
— Няма да се връщаме в Бетесда — заяви твърдо Джеф. — И без това вече имат достатъчно материал.
— Няма нужда да ходите до болницата — обясни Хеджес. — Те искат само няколко кожички. Ще изпратят лаборант и той ще свърши цялата работа тук, на място.
— Връщаме се в Ню Йорк. За цял месец сигурно се е натрупала камара съобщения, които дори не съм виждал. Не е изключено между тях да има нещо полезно. Можеш ли да ни осигуриш самолет от „Андрюс“ тази вечер?
— Съжалявам…
— Е, ако няма държавен транспорт на разположение, ще се задоволим с обикновен полет. Памела, обади се на „Ийстърн Еърлайнз“. Попитай ги в колко часа…
Младият мъж, донесъл чашите с вино, пристъпи напред и недвусмислено пъхна ръка под сакото си. В рамката на вратата се появи втори бодигард, сякаш някой тайно му бе сигнализирал, а на стълбището изникна трети.
— Нямах предвид това — каза внимателно Хеджес. — Страхувам се… че не можем да ви позволим да си тръгнете. Никога.
17.
„… Се опитаха да щурмуват американското посолство, но бяха отблъснати от частите на Осемдесет и втора въздушнопреносима дивизия, което е обградило американската дипломатическа мисия още от миналия февруари. По първоначални изчисления в схватката са убити поне сто тридесет и двама ирански въстаници. Дадените от американска страна жертви възлизат на седемнадесет убити и двадесет и шест ранени. Президентът Рейгън нареди да бъдат предприети нови въздушни удари срещу бунтовнически бази в планините източно от Табриз, където се смята, че аятолах Хомейни…“
— Спри това проклето нещо — каза Джеф на Ръсел Хеджес.
„…̀главното командване на бунтовниците. Тук, в Съединените щати, броят на загиналите от бомбения терористичен атентат в Медисън Скуер Гардън през миналата седмица възлиза на шестстотин осемдесет и двама души. Така наречената група «Ноемврийски отряд» заплаши в свое комюнике да продължи терористичните действия на американска земя; докато американските военни части окончателно не бъдат изтеглени от Близкия изток. Съветският външен министър Громико обяви, че неговата страна «симпатизира на борците за свобода от „Ислямски джихад“» и добави, че присъствието на Шести американски флот в Арабско море е «равносилно на…»“
Джеф се наклони напред и изключи телевизора. Хеджес реагира със свиване на рамене и с поредното ментово драже. Пръстите му не преставаха да си играят с молива по същия начин, както някога си бяха играли с неизменната цигара.
— Какво ще кажеш за съветските части в Афганистан? — полюбопитства той. — Дали не замислят да се противопоставят на нашите момчета в Иран?
— Не знам — отвърна намусено Джеф.
— А силни ли са привържениците на Хомейни? Можем ли да задържим шаха на престола му поне до изборите през следващата година?
— Откъде на майната си да зная? — избухна Джеф. — И как бил могъл? По това време Рейгън не беше президент. Не и през 1979. Джими Картър трябваше да се оправя с тези каши, а освен това никога не сме пращали военни части в Иран. Всичко се промени. Умът ми не стига какво, по дяволите, ще се случи сега.
— Е, сигурно поне имаш представа дали…
— Нямам. Нямам никаква представа.
Той погледна Памела, която седеше с вперен в Хеджес поглед. Лицето й бе бледо и изпито. През тези няколко години то бе изгубило женствената си закръгленост и сега острите му черти не се отличаваха особено от тези по лицето на Джеф. Той хвана ръката й и я изправи на крака.
— Отиваме да се поразходим — осведоми Джеф Хеджес.
— Аз имам още въпроси.
— Знаеш къде да си ги сложиш. И без това нямам отговори на тях.
Хеджес лапна ново ментово драже и изгледа Джеф със студените си сини очи.
— Добре — съгласи се той. — Ще поговорим на вечеря.
Джеф отвори уста да му повтори за хиляден път, че няма полза да го пита, че светът е поел по нова, непозната и неуправляема орбита, която нито Джеф, нито Памела знаеха къде води, но после си каза, че протестите му ще са безсмислени. Хеджес все още бе убеден, че двамата му пленници притежават свръхестествени способности и са в състояние да предсказват бъдещето, каквото и да крие то. Когато сведенията им станаха все по-редки в резултат на драстично променилата се обстановка в света, той започна мълчаливо да ги укорява, че нарочно крият нужната му информация. Дори натриевият пентотал и хипнотичните сеанси вече не даваха предишните резултати, но двамата поне престанаха да протестират срещу наркотиците. Джеф и Памела таяха някаква надежда, че сега, когато отговорите им вече не носеха почти никаква полза, може би най-сетне ще ги оставят на мира и дори някой ден щяха да ги освободят от тази продължителна „закрила“. Продължаваха да се надяват, макар добре да знаеха, че е безсмислено. Все пак надеждата бе за предпочитане пред другата алтернатива — примирението, че са затворени в проклетото имение до края на дните си.