Събуди се обгърнат от студен въздух, из който се носеше миризмата на нещо изкуствено. През полуспуснатите щори на близкия прозорец се провираха златисти слънчеви лъчи и разсейваха полумрака в скромно обзаведената спалня. Замлъкнало радио се мъдреше на пода до леглото, а върху купчина дрехи недалеч от него лежеше стар касетофон с микрофон и лепенка WIOD.
Джеф чу слабо звънене, проникнало до ушите му през равномерното бучене на климатичната инсталация, и се досети, че трябва да е от звънеца на външната врата. Ако не станеше да отвори, посетителят сигурно щеше да си иде. Погледна книгата в ръцете си и установи, че е „Инцидентът в мотел Олджир“ на Джон Хърси. Джеф я захвърли настрани, пусна крака на пода и се приближи до прозореца. Пръстите му повдигнаха лентите на щорите и пред очите му изникнаха китка кралски палми. Зад тях до края на хоризонта се простираше равна блатиста местност.
Звънецът отново напомни за себе си и този път го последва приближаващото се свистене на реактивен самолет. Джеф го видя да се носи из въздуха на неколкостотин метра зад палмите и да се спуска… към международното летище Форт Лодърдейл-Холивуд. Едва сега му просветна, че се намира в апартамента си в Даниа, само на два километра от плажа и прекалено близо до летището. Все пак къщичката бе първото място, което можеше да нарече свой собствен дом, в който се чувстваше напълно самостоятелен и съвсем възрастен. Тук, в Маями, за пръв път работеше на пълен ден още в самото начало на кариерата си.
Той напълни гърди със застоялия, но прохладен въздух и седна на неоправеното легло. Бе умрял точно по график в един и шест минути на осемнадесети октомври 1988. Нямаше никаква война, макар че светът…
Звънецът отново се обади, този път по-дълго и настоятелно. По дяволите, на кого беше притрябвал чак толкова? Звъненето спря за миг и после някой отново натисна бутона за четвърти път. Джеф навлече една тениска и чифт отрязани до коленете дънки от купа дрехи върху скрина и ядосано се запрепъва към вратата, за да се отърве от неканения посетител. В хола го посрещнаха неподвижни кълбета от жежък влажен въздух. Сигурно климатикът се бе повредил. Значи затова бе в спалнята посред бял ден. Дори и избуялата папрат в ъгъла бе посърнала и превила широките си листа под смазващата жега. Джеф отвори вратата точно в момента на петото настоятелно позвъняване.
На прага стоеше Линда и му се усмихваше, а слънцето зад нея си играеше с русите кичурчета в разкошните вълни от червеникава коса. Жена му, някогашната му жена, бъдещата му жена, Линда — превърната в една огромна усмивка от тръпката на новородената й любов към него, протегнала букет маргаритки в ръката си. Струваше му се, че този букет е побрал всички маргаритки на света, а добре познатото лице на Линда — неуморното щастие и щедрост на младостта.
Джеф усети, че очите му се пълнят със сълзи, но не смееше да отмести поглед, не смееше дори да премигне от страх, че ще изгуби този безценен миг. Бе носил спомена за него в съзнанието си толкова десетилетия, че просто не можеше да повярва на възкресението му. Божичко, колко години оттогава, колко много и дълги години…
— Няма ли да ме поканиш? — стресна го момичешкият глас на Линда, игрив и предизвикателен.
— Аааа… разбира се. Да, извинявай, влизай. Това е… прекрасно. Цветята са страхотни. Благодаря ти. Всичко е толкова неочаквано.
— Имаш ли къде да ги натопиш? Леле, тук е по-горещо даже от вън!
— Климатикът нещо се е повредил. Аз… само секунда да видя дали няма да изровя нещо за цветята.
Той се огледа безпомощно из стаята, като се опитваше да се сети дали някога е притежавал ваза в Маями.
— Защо не провериш в кухнята? — подсказа му услужливо Линда.
— Да, това е идея. Ей сега ще надникна там. Искаш ли нещо студено — кола или бира?
— Ако може само малко вода с лед.
Тя го последва в тесничката кухня и докато Джеф й наливаше вода от каната в хладилника, Линда изрови ваза за маргаритките.
— Благодаря — каза тя и започна да си вее със свободната си ръка, докато Джеф се суетеше с вазата. — Не можем ли да отворим прозорец и да направим течение?
— Климатикът в моята стая работи, по-добре да отидем там.
— Добре, но вземи и цветята, защото на тази жега ще увехнат за нула време.