Още тогава, заклещен в тридесеткилометровата колона от коли по магистрала №1, близо до Мелбърн, Джеф разбра, че трябва да се срещне с тези хора, да ги разбере. Може би те щяха да му помогнат по-добре да разбере самия себе си и самотното пътешествие през времето, в което участваше заедно с Памела.
Следващата седмица предприе първото от многото си пътувания до Хюстън. С помощта на репутацията, спечелена от онова интервю с Ърл Уорън, Джеф успя да убеди Ен Би Си да му помогнат да получи достъп до НАСА като журналист на свободна практика. Така успя да интервюира и впоследствие да се сприятели със Стюарт Руса, Ричард Гордън, Алфред Уордън и другите. Дори Майкъл Колинс не се оказа толкова недостъпен. Вниманието на света бе приковано към първите хора, стъпили на Луната, а не към оставения, съответно онези, които щяха да бъдат оставени да кръжат в орбита около нея.
Започнало като личен стремеж да разбере себе си, изследването му постепенно прерасна в нещо повече. За пръв път от много години насам Джеф използваше журналистическите си способности и майсторски успяваше да проникне в мислите и спомените на хората, които интервюираше. Работата му даваше най-добри резултати, когато ги караше да се потопят в разговора, без да го възприемат като задължение, да излязат от сковаността и видели искрения му интерес към темата, да заговорят с него като със стар приятел. Джеф някак си успя да извлече от тези хора чисто човешкото: патоса, хумора, гнева, страха им — неща, които астронавтите не бяха разкривали пред другиго. Освен това знаеше, че особеният им поглед към вселената е част от разбиране, което нямаше право да задържи само за лично ползване, а трябваше да предостави на цялото човечество.
През есента писа на Хейердал и успя да уреди първата от няколкото им срещи — в началото в Норвегия, а после и в Мароко. Колкото повече първоначалният импулс, накарал го да се срещне точно с тези хора, се усилваше, колкото повече се избистряха в главата му чувствата и образите, предадени му от тях, толкова по-близо достигаше Джеф до извода, загнездил се в него от самото начало — трябваше да напише книга за себе си. Да използва различните самотни пътешественици като метафора, като изразно средство на собствените си необичайни преживявания, за да нарисува странната картина на натрупаните от него победи, загуби и огорчения.
Няколко нови светкавици озариха контурите на струпаните в далечината буреносни облаци. В проблясъците им Джеф зърна ангелските черти на Линда.
„И радостите“, помисли си той и нежно прокара пръсти по усмихнатото й лице. Трябваше да нарисува и радостите.
Кабинетът на Джеф, както и повечето от стаите на къщата в Хилсбъри Бийч, южно от Бока Рейтън, имаше изглед към океана. Беше привикнал с непроменящата се гледка и с неспирния шум на прибоя, с мисълта за тяхната, неизменност, също както някога в ранчото край Монтгомъри Крийк всеки ден знаеше, че ще види заснежения връх Шаста. Това го успокояваше, даваше му усещането, че принадлежи към нещо. Единствено вечер, когато луната се издигаше от океана, гледката му напомняше за филма, който нямаше да се появи на бял свят в този живот и принадлежеше към времена, осъдени на забвение.
Той натисна педала, с който се включваше диктофона му, и в стаята се разнесе дълбок глас със силен руски акцент, доловим дори и от малките тонколони на касетофона. Джеф бе преполовил работата си с това интервю. Всеки път, когато го пуснеше, в съзнанието му изникваше учудващо скромният дом в Цюрих на човека, чийто глас слушаше. Спомняше си чинията с блини, консервата с чер хайвер и добре изстудената бутилка с водка на масата помежду им. И най-вече думите, потока от красноречие, рисуващ мирова самота и изпъстрен с неочаквани бисери от остроумие, а понякога дори и смях, проврял се през къдравата рижа брада на плещестия мъж. Много пъти през тази седмица в Швейцария, заредена с концентрирана мъдрост, Джеф се изкушаваше да каже на човека срещу себе си, че е в състояние напълно да сподели мъката му, че прекрасно разбира чувството на безсилен гняв, родено от неспособността да се възправиш срещу необратимото. Но не го каза. Не можеше. Запря езика зад зъбите си и се вживя в ролята си на претръпнал, макар и умел журналист, който просто записва мислите на великия човек. Остави го сам с мъката му, както и той понасяше своята…