На вратата колебливо се почука и гласът на Линда долетя от другата й страна:
— Миличък? Не искаш ли да си починеш?
— Искам — отвърна Джеф и изключи диктофона. — Влизай де.
Тя отвори и бавно влезе в кабинета му, като внимателно крепеше табла с две резенчета лимонов кекс и две чаши черно кафе отгоре.
— Подкреплението пристига — усмихна се Линда.
— Ммм — измърка Джек, надушвайки миризмата на кафето и киселичкото ухание на прясно изпечения кекс. — Какво ти подкрепление, това си е чисто изкуство.
— Как върви материалът от Солженицин? — поинтересува се Линда и седна с кръстосани крака върху близката отоманка, като закрепи таблата в скута си.
— Чудесно. Ще имам доста работа с него. Освен това е толкова добър, че направо се чудя откъде да изрежа нещо и как да перифразирам.
— Значи е по-добър от онзи с Тхю90?
— Доста — отвърна Джеф между две хапки от превъзходния кекс. — И в материала на Тийо има достатъчно добри цитати, които си струва да се включат, но Солженицин ще бъде гръбнакът на книгата. Много съм доволен.
„И с основание“, добави мислено Джеф. Този план се бе оформил в главата му още от времето, когато се захвана с първата книга — онази за Хейердал и астронавтите. Публикува я преди две години, през 1973 и както критиката, така и читателите я посрещнаха с умерен ентусиазъм. Сигурен бе, че тази, материалите за която вече бяха почти готови, ще надмине и най-добрите части от предишната му творба.
Този път щеше да пише за принудителното изгнание, за прогонването далеч от дом, родина и близки. Чувстваше, че в темата може да открие и да предаде сърцевината на една всеобща болка; че всеки ще се почувства близо до нея, тъй като всеки е, образно казано, изгнаник, и Джеф го знаеше по-добре от когото и да било. Искаше му се да говори за неизбежното „прогонване“ от годините, останали зад гърба ни, и за невъзможността да се върнем при хората, които сме обичали и изгубили завинаги.
Пространните размишления, предоставени му от Александър Солженицин — за изгнаничеството, а не за ГУЛАГ, — се оказаха, както бе споделил с Линда, най-проницателните от всичко събрано досега. Книгата му щеше да съдържа още част от кореспонденцията му с прогонения от Камбоджа принц Сианук, интервюта с Хуан Перон, взети в Мадрид и Буенос Айрес, както и разсъжденията на Нгуен Ван Тийо след падането на Сайгон. Джеф бе успял да се добере дори до аятолах Хомейни в убежището му край Париж. За да не остави никакво съмнение в пристрастие, той бе вмъкнал и мненията на десет политически бежанци, спасили се както от леви, така от десни деспотични режими.
Събраните бележки и записи просто преливаха от силни и дълбоко прочувствени изповеди и откровения. Сега вече работата на Джеф се свеждаше до това да отдели сърцевината на милионите изречени думи, да усили ефекта им, като изчисти фразите до кокал, и да ги вмъкне в най-подходящия контекст. Бе решил да нарече книгата „На върбите окачихме арфите си“, вдъхновен от сто тридесет и седмия библейски псалм:
Джеф лапна последното парченце лимонов кекс и побърза да го полее с прясно свареното ароматно кафе.
— Колко още мислиш, че ще… — започна Линда, но острият звън на телефона върху бюрото на Джеф не й даде възможност да довърши въпроса си.
— Ало?
— Ти ли си, Джеф? — долетя един глас, който му бе познат от три различни живота.
Не знаеше какво да каже. През последните осем години толкова много бе мислил за този момент — със страх, с очакване, дори с убеждение, че той просто никога няма да настъпи. И сега, изправен пред него, Джеф откри, че гласът му изневерява и че всички грижливо репетирани реплики се разбягват като прозрачни пролетни облачета, подгонени от вятъра.
— Можеш ли да говориш? — попита Памела.
— Не съвсем — отвърна Джеф и погледна притеснено Линда.
По изражението й личеше, че е забелязала промяната в него и го гледа любопитно, но без подозрение.
— Разбирам — каза Памела. — Тогава какво, да се обадя по-късно или да се срещнем някъде?
90
Нгуен Ван Тхю — виетнамски генерал, последният президент на Южен Виетнам, избягал в САЩ след превземането на Сайгон от Северен Виетнам. — Б.пр.