— Памела…
— Не съм си и помисляла, че ще ги видя отново. Не можеш да си представиш… дори и ти не можеш да си представиш какво означава всичко това за мен все още и какво ще е през следващите единадесет, почти дванадесет години. Защото сега обичам децата си повече от когато и да било и този път знам, че ще ги изгубя.
Тя отново заплака и Джеф разбра, че не може да каже или да направи нищо, за да я успокои. Замисли се какво ли щеше да е отново да прегръща дъщеря си Гретхен, да я гледа как играе в градината на някогашната му къща в Дъчес с пълното съзнание, че всяка изминала минута го доближава до деня, в който ще я изгуби завинаги. Невъзможно щастие и безбрежна мъка без дори и най-слабия лъч на надежда. Памела имаше право — непоносимото и постоянно преплитане на тези две чувства бе дори извън тяхната власт.
След няколко минути тя се извини и стана от масата, за да избърше сълзите си насаме. Когато се върна, очите й бяха сухи, а безупречният грим — отново поставен на мястото си. Джеф бе поръчал още една чаша вино за нея и ново питие за себе си.
— А ти? — попита безстрастно Памела. — Ти откога си тук?
Джеф се поколеба и прочисти гърлото си, преди да отговори:
— Бях в Маями. През 1968.
Памела се замисли за миг и после го погледна проницателно.
— С Линда значи — отгатна тя.
— Да.
— А сега?
— Още сме заедно. Не сме женени, но… живеем заедно.
Тя се усмихна многозначително и прокара пръст по ръба на чашата си.
— Щастлив ли си?
— Да — призна Джеф. — И двамата сме щастливи.
— В такъв случай се радвам за теб — каза тя. — Искрено.
— Този път беше съвсем различно — разприказва се Джеф. — Направих си вазектомия, за да не я карам отново да преживява целия ужас около бременността. Може и да си осиновим дете. С това поне имам сили да се справя и веднъж вече съм го правил. Тогава бях женен за Джуди и въобще не приличаше на… Знаеш какво имам предвид. — Той замълча за момент и мислено се прокле, че отново е засегнал темата за децата, но побърза да продължи: — Парите оказаха учудващо благотворно влияние на връзката ни — обясни Джеф. — Не съм си правил труда да инвестирам много-много, но разполагаме с достатъчно, за да не се притесняваме за бъдещето. Купихме хубава къща на брега на океана, пътуваме много. Сега пиша и работата ми доставя голямо удоволствие. По-добре е дори от усамотението в Монтгомъри Крийк.
— Знам — обади се отново Памела. — Четох книгата ти. Доста ме впечатли. Освен това ми помогна да се справя с голяма част от недоразуменията помежду ни миналия път; да прогоня горчилката.
— Прочела си… О, съвсем забравих, че си тук вече два месеца. Благодаря за комплимента, радвам се, че книгата ти е харесала. Тази, върху която работя в момента, е посветена на изгнаничеството. Взех интервюта от Солженицин, Перон… Ще ти изпратя екземпляр веднага щом я завърша.
Памела сведе поглед и подпря брадичката си с ръка.
— Не съм много сигурна, че идеята е добра.
В първия момент Джеф не разбра какво искаше да каже.
— Заради съпруга ти ли? — досети се той.
Тя кимна.
— Не че е някакъв ревнивец, но… О, Божичко, как да ти го кажа? Ако двамата с теб продължим да поддържаме връзка, да се чуваме по телефона, да си пишем, ще се наложи да даваме прекалено много обяснения. Нали разбираш в каква абсурдна ситуация ще изпаднем?
— Обичаш ли го? — попита Джеф и преглътна болезнено.
— Очевидно не толкова, колкото ти обичаш Линда — отвърна Памела със спокоен, но хладен тон. — Стив е почтен човек и ме обича по свой собствен начин. Най-главното обаче си остават децата. Кристофър е само на три години, а Кимбърли дори още не е родена. Не мога да я отделя от баща й, без дори да съм й дала възможност да го опознае. — В очите й внезапно проблеснаха ядни пламъчета, но тя побърза да ги потуши. — Дори и ти да го искаше — добави Памела.
— Памела…
— Не мога да пренебрегна чувствата ти към Линда — обясни тя. — Бяхме разделени един от друг прекалено дълго, за да проявявам собственически претенции, а и знам колко много означава за теб възможността да поставиш всичко на нова основа след провала на брака ти с нея.
— Това въобще не променя чувствата ми към теб.
— Знам — увери го меко тя. — Проблемът няма нищо общо с нас, но съществува и в момента ти си се посветил на него. Също както аз се нуждая от децата си и семейството. Отчаяно се нуждая от тях.