— Все още ли си ядосана за…
— За онова, което се случи предния път с Ръсел Хеджес ли? Не. Освен това не се сърдя на теб. И двамата сме виновни за трагедиите, които предизвикахме, но поне действахме добронамерено. През последните няколко месеца в онази ужасна къща така ми се искаше да се върна при теб, да ти се извиня за обвиненията си… но се заинатих. Все не успявах да се изправя лице в лице с вината си. Трябваше да я стоваря върху някого, за да запазя чистия си образ, но така и не мога да си обясня защо за ролята на този „някой“ избрах теб, а не Хеджес. Извинявай.
— Разбирам те — увери я той. — И тогава те разбирах, макар да ми беше тежко.
Копнежът в погледа на Памела, дълбокото съжаление отразяваха като огледало чувствата на Джеф.
— Сега ще бъде още по-тежко — каза тя и взе ръката му в меките си длани. — И на двама ни ще се наложи да проявим много разбиране.
Галерията се намираше на улица „Чеймбърс“ в ТриПоКа, т.е. триъгълника под канала — квартал, заместил Сохо като главно свърталище на артистично настроените натури в Манхатън. В средата на осемдесетте години обаче процесът, довел до Изхода от Сохо, се бе разгорял и в ТриПоКа: в страничните улички покрай Хъдсън скъпи ресторантчета и локали никнеха като гъби след дъжд, цените в магазините и галериите хукнаха да настигат порасналите доходи на клиентите си, а свободните пространства се превърнаха в лукс. Скоро младите живописци, скулптори и артисти, на чието присъствие забутаното преди кварталче дължеше метаморфозата си в процъфтяващо предградие, щяха да бъдат прокудени в друго бохемско убежище. Някое мрачно, потискащо и поради това достъпно кътче от иначе претъпкания остров вероятно вече ги очакваше и сънуваше славата.
Джеф забеляза ниско поставената месингова табелка с името на галерия „Хоторн“ и въведе Линда в някогашния пансион, залепен на гърба на склад за промишлени стоки. Влязоха в почти празно фоайе, изцяло боядисано в бяло и елегантно мебелирано с ниско черно канапе и бюро с разчупена форма насреща му. Единственото украшение висеше от тавана и представляваше удивително фина метална плетеница, чиито издължени елементи като че ли представяха в чист вид и доразвиваха идеите на фантастичните железни решетки, типични за вратите и балконите на Ню Орлиънс.
— Мога ли да ви помогна с нещо? — посрещна ги момиче с тяло на вейка.
— Идваме за откриването — каза Джеф и й подаде поканите.
— Разбира се — отвърна момичето и задраска имената им в списъка пред себе си. — Заповядайте направо, моля.
Джеф и Линда минаха покрай бюрото и влязоха в изложбената зала. Стените и тук бяха стерилно бели. Стълпотворението от образи по тях можеше да изглежда безразборно, ако не бе постигнато умишлено. Едната част на залата бе разделена на малки сепарета, в които посетителите да могат спокойно да се насладят на предразполагащите към размисъл платна. Другата част приличаше по-скоро на хале, приютило по-мащабните творби и придаващо им допълнителен размах с размерите си и свободното пространство.
Огромното шестметрово платно, грабващо вниманието на посетителя още с влизането, представляваше подводен пейзаж, който може да съществува единствено във фантазиите на художника. В далечината бе изобразен самотен планински връх с ясно очертани, симетрични контури и необезпокоявани от водата около тях вечни снегове. В подножието му плуваше стадо делфини. Когато погледна по-внимателно, Джеф установи, че два от делфините са нарисувани с неостаряващи човешки очи.
— Направо е поразително… — възкликна Линда. — Виж, виж и онази там.
Джеф се обърна на посочената страна. Макар и малка, картината бе не по-малко въздействаща от потопената планина. Представляваше изглед от кабината на безмоторен самолет, но пресъздаден така, че да обхваща възможно най-голям ъгъл. В предната част се виждаше лостът за управление, а през илюминаторите можеше да се забележи друг самолет в непосредствена близост до този… Двата летяха крило до крило, но не в небесната синева, а в мрачния безкрай на космоса, в орбитата на тъмнооранжева планета с пръстени.
— Радвам се, че успяхте да пристигнете — каза един глас зад Джеф.
Този път годините я бяха пощадили. Лицето й не бе сбръчкано или изпито както в Мериленд или пък в Ню Йорк, след като бяха открили Стюарт Маккауан. Макар пред него несъмнено да стоеше жена, наближаваща четиридесетте, лицето й определено излъчваше удовлетворение.